За Гоя, романтиците и изгубената надежда

Преди няколко дни ми се случи така, че трябваше да остана за един ден в Мадрид. Реших, че ще е най-добре да посетя „Прадо“ още веднъж. Целите ми бяха испанските художници - Ел Греко, Веласкез и Гоя.

За първи път обаче ме впечатли нещо, което си мисля, че разбрах за живота на Гоя (чел съм го в книгите, но досега не го бях виждал толкова живо). Ще го опиша накратко.

Качете се на тертия етаж на „Прадо“ и там ще видите ранния Франсиско Гоя - светли платна, синьо небе, зелени поля, малки деца си играят с кучета, семейства се радват на живота.

Минете на първия етаж. Ще видите картините на един помъдрял, но и еднакво разочарован човек. Превит от трудностите на живота и политическите събития (двете картини от май 1808 г. са показателни), той започва да рисдува драматични платна и собствените си, философски обагрени и дълбоко метафизични, кошмари - бащи ядат децата си, деспоти-гиганти влачат вериги от хора, мрак, умиращи, екзекутирани. 

Ето какво животът прави с мечтателите. Никое време не ти признава правото да мечтаеш. Някои общности понякога са го правели, но в замяна извършвали най-ужасни зверства и кощунства (някой помни ли Детският кръстоносен поход!?). Може би нашето е малко по-комфортно за такъв тип живот. Но обикновено цветята свършват като погазени по улиците паднали листа - друг избор няма. Бъдете силни. Аз не зная дали бих могъл.

Живота на умрелите поети

Да, заглавието е с кратък член. Не, не изпростявам и не забравям езика си. Просто... живея този живот. На умрелите отдавна поети.

Днес съм сам. Но не искам да изляза. Не зная защо... Де да знаех. Не мога; не искам - има ли някакво значение. И всичко отново е прерасно. И по-хубаво ще става. А като се замислиш, че - хоп - и в един миг всичко може да свърши. На мен не ми пука. По-добре ми е.

Дразня се - на себе си. На онова, което не мога. Защото не мога онова, което всички други могат. Мога да осъществявам мечтите им. Не и ежедневието. Странно проклятие - злото отдавна вече е сторено.

Дразня се - на онова, което все не се случва окло мен. Спорим за формата, не за съдържанието. Дотолкова сме обсебени от формата, че смятаме, че тя ни спасява. Всичко е симулация. В обществения живот. И в личния.

А аз ще се разплача... какво друго ми остава!?

Красотата на живота

Знаете ли защо небето днес беше тъй синьо, а слънцето напичаше над студена София?

Дърветата, сякаш разбрали, в своята палитра от все още неувяхнало зелено, напиращо жълто и прекрасно тъмночервено, оставяха сградите да стърчат между тях с бетонната си неприветливост, за да ни напомнят, че небето е целта на погледа ни. Така трябваше да бъде. Отговор на въпроса обаче те не даваха.

Младите семейства водят децата си в парка. В очите им - смеха на детството, съчетан с надежда, че утрешният ден ще е дори по-красив от днешния. Сякаш закъснял колоездач пори студения въздух по полупразните улици, за да догони автобуса ми. Ексцентрично момиче нетърпеливо гледа към пресичащата си приятелка - дали ще стигне автобуса? И тя се качва. Усмивки по лицата им. Животът е прекрасен!

На стълбите пред университета хората чакат своите приятели. Или някой друг? Загледани са всеки в нещо различно. Аз - в лицата им. Не е ли красиво да си навън в такъв ден? Христо Георгиев мъдро гледа към нас от позицията на вековното си величие...

А паркът се напълни с малки редривъри... които умират да си играят с всеки, който ги повика. 

Природата се е разлудувала да ни подари още един хубав ден... възползвахте ли се?

Днес

Странен ден... Хубав донякъде.

Започна с неочаквана среща. Среща с аромат на пролетен бриз, пържена цаца, с усещането за спокойствие и снимката на едно цвете. Някои хора просто го могат. Разбира се, отново от същото - просташки вицове и радостта, че си край малко схлупена мъдрост. Между приятели.

За да се прелее това в най-досадното и тъпото от гражданския процес :(. как може да правят най-интересните въпроси най-скучни... Никакъв диалог, нищо. Пълна нула. Три часа писане. И безсмислени разговори в паузата.
След кратък обяд отново се намерихме и със силата на разочарованието. Защо хората мрънкат, по дяволите? Нищо не е толкова зле. Откъде се раждаме такива перфекционисти? Защо не можем да търпим и най-малките грешки на другите, а сме все слепи за своите? Къде ни е оптимизмът? А има толкова много потенциал в оплакващите се.

Добре, че всичко приключи с една хубава идея и спомена за един отървал се приятел. Отървал се от несгодите на битието. Надявам се да успея да свърша поне това нещо до края. Да напиша статията и за него. Бог да те прости, Коко!
А сега мисля само за едно - за любовта си. За едно момиче с тъмнокафяви очи и заразителен смях, което обича да се лигави и гледа анимации. А сега е на половин България растояние от мен. Искам пак да си говорим без думи. Да слушаме морето. Да споделяме, че животът ни предстои. Въпреки всичко. И да ми харесва, че всички я искат, а само аз стигам до сърцето й. Или поне с тази илюзия оставам...
Липсавт ми очите ти! липсав ми усмивката ти! липсва ми ужасния цигарен аромат на целувките ти! Трябва вече да дойда... Пак. Отново за малко. До някой друг ден!

Оптимистично...

Оптимистично, защото е слънчево.

Оптимистично, защото животът е прекрасен.

Оптимистично, защото друго не си струва.

Когато осъзнаеш, че отново е септември в София, че земята, макар и да навлича ледения си плащ, си остава отворена към теб и към другите, че имаш прекрасни приятели, оптимизмът ти се събужда. Макар и пълен с грехове (които умножаваш сам), разбираш, че заблудите са паднали, че времето е твое. И така - до следващото разочарование. Тях винаги ги има.

Но има хора, които те карат да сe чувстваш оптимистично въпреки това. И никак, ама никак не си струва да ги отбягваш. Защото само заедно можем повече. Не искам да го наричам „синергия“. Просто е радостта от това, че те има. Че си тук. Че носиш онова, което и другите. Че усмивката ти няма да остане безполезна, защото ще бъде видяна. Най-вече от онзи, който я е предизвикал.

И ми се иска отново да живея. Без мисли - да изляза навън и да потичам под още зелените клони. Защото и в есента ще намеря енергия за себе си. Защото се имам. Защото съм тук.

Благодаря ти, Господи! Благодаря ви, пирятели! Благодаря ти, мое раззеленило се напук дръвче!

 И още една, за десерт:

Viva la vida

Този път май няма да им се размине... щастието.

Бягството от себе си само показа колко важно е да имаш себе си. А за останалото трябва само да благодаря. Много... Целия си живот. И никога да не забравям. Ама наистина никога. Някои жертви си струват много, а когато са направени за теб... то няма как да има отплата.

Дано само не е илюзия!

A wish...