Сбогом, 2012-та!

И тъй, 2012-та, ти си отиваш.

През тази година ми се наложи да се сблъскам с два основни проблема на човешкия живот – Любовта и Смъртта. Че са основни, личи от връзката им с живота - той започва с Едната и свършва с Другата. И двете битки, май, изгубих. Засега. Не че битката със смъртта някой някога ще спечели пряко, но поне може да я надживее.

Времето за анализ на загубите показа, че едната не е толкова тежка – загубих една илюзия. В моя вътрешен свят това понякога значи много. Загубих нещо много красиво, но никой не е казал, че човек може да има всичко, нали?

Втората ми загуба е истинска. Нея не осъзнавам все още добре. За утеха може да ми служи това, че тя е една от тежките, които в 90% от случаите човек се налага да преживее (алтернативата видях вчера и, да ви кажа – много по-ужасна е).

Но стига съм говорил за загубите. Нека кажа и какво научих.

Първо: научих какво не трябва да губя. Никога не трябва да губя вярата, надеждата и любовта в себе си. Те ми помагат да преживея всичко друго. Те са вътрешният ми мотор.

Второ: научих, че да чувствата понякога нямат значение. Че не е важно например дали се чувстваш виновен или грешен, а е важно дали си. И понякога за тия неща не ни е дадено да съдим. Важното е да вършим онова, за което сме се задължили или просто сме длъжни. Да бъдем достойни и на висота за онова, за което сме тук.

Трето: припомних си, че човек не може да избяга от себе си. Колкото и да търся неща, които не съм правил, аз зная, че няма да ги получа насила. Нека съм си така. Засега ми е добре. Щом е така, значи няма смисъл да се хабя за повече. Ще работя за себле си така, както си зная. Постигам прилични резултати.

Четвърто: научих, че дори и да искам някои невъзможни неща, стига да упорствам умерено и културно, те ще ми се случат.

Пето: продължавам да зная, че най-ценното нещо в живота ми са моите приятели и не трябва да си позволявам да ги губя. 

За тези прозрения благодаря на няколко мои много скъпи човека, който бяха до мен през цялата година.

Тази година свързвам и с две песни. Първата е свързана с едно щастливо събитие:

Втората ще учуди някои от вас, може би. Да, поп е. Да, малко е странна. Но пък определи настроението ми през голяма част от годината. И не съм длъжен да имам добър вкус винаги, пък:

Сбогом, 2012-та. Ти беше една щастлива година. Сътресенията в живота ми не го сринаха, аз си оставам щастлив и почти доволен, а дори ме избраха и за човек на годината (и аз протестирах на Орлов мост :) ). Повече не искам. Повече – в света на бляновете и мечтите. Довечера. Утре. В 2013-та. Някога...

Татко

Татко беше един щастлив човек. Щастлив по мерките на Херодот - взел най-многото от живота. Зная, че се измъчи. Зная, че може би и аз го поизмъчих... Зная, че не съм напълно достоен да бъда негово точно копие (защото по външен вид съм).

Но той живя точно както трябваше - никога не забрави дълга си, не изостави близките си. Не мрънкаше. Не ни товареше. Дори се опитваше да помогне, когато не беше в състояние. Той си отиде млад. Така трябваше. Господ си го прибра млад - така ще го запомним завинаги в разцвета на силите му, завинаги като активен човек. Успя дори и след смъртта си да ни помага - защото беше предвидлив. Защото за него баше важно да прави нещата старателно.

Вярно, че заради последното му се подигравахме, че реже една салата 45 минути. Но той знаеше, че така трябва. Че работата не може да се свърши калпаво, наполовина. И всички го запомниха така.

И все пак, аз искам да имам в живота си онова, което постигна татко - професионален успех и силно семейство. Верни приятели. Повече не ми трябва. Той беше щастлив. Аз също ще бъда. Обратното би било обида към паметта му.

В нашето семейство имаме една черта, която винаги ни носи ядове - много сме добрички и кротички. Винаги отстъпваме. Винаги даваме, рядко очакваме насреща. Е, не сме абсолютни будали, но... но сме си такива. И ще си останем. Животът няма да ни окастри.

Липсват ми шегите на татко, липсват ми коментарите му на филми. Липсва ми желанието му да си пусне „Пърпъл“. Преди три години бяхме на море заедно - само той и аз. Беше почти самотно, но много красиво море. В Приморско. Запомних го с една песен. Много красива, но и малко странна. Ето я:

Той сякаш още е тук до мен: понякога, когато съм сам вкъщи, го виждам легнал на дивана. Понякога през ноща чувам гласа му. Понякога усещам прегръдката му, свит в своето одеало.

Аз му подарих последния му подарък за рождения ден. Един ангел - да го пази, да го върне към живота. Е, сега той е един от моите ангели. Сега мога да му кажа всичко, което преди ме беше страх да му кажа. И така - вовеки.

Не си мислете, че смъртта ме плаши. Моята собствена смърт ще ме избави - ще ме лиши от всичките ми задължения. Ще ме избави от тялото, което ми създава само грижи. Най-накрая ще ме остави само с душата ми - красива и безплътна. Въпросът е, че този изход ще лиши от присъствието ми, онези, които се нуждаят от мен. Ето това е най-страшното на смъртта. Искам и моята смърт да ме застигне в разцвета на силите ми - не искам да се уморявам и да тежа никому.

Обичам те, тате. Няма да те забравя. Ще обичам всички!

Вяра, надежда, любов

Преди време ми се наложи да загубя две много близки за мен неща, две връзки, две чувства. Запитах се - след като изгубих това, което смятах за ценно, без кое тогава не мога?

Един близък човек ме подсети - вярата, надеждата и любовта. Затова ще попиша за тях.

Вяра

Тя ми помага да се отърся от всичко гадно и гнусно в света. Винаги съм вярвал, че има обективни неща, че не всичко е както си го представяме. Но дори те подлежат на известно субективно възприятие. Вярата ми помага да превъзмогна всичко гнусно в този живот. Винаги вярвам, че дори най-лошото може да се промени, че хората - основната движеща сила на тази земя, имат воля за добро, а не за обратното. 

Вярвам в Господ. Той е моята най-сигурна опора. дори когато ти се струва, че животът е несправедлив. вярвам, че Неговият свят, нашият свят е красив. И живея в него, какъвто е. Живея с Него и виждам света красив.

Вярвам и на хората. Трудно ми е да приема, че ме лъжат. Едно от най-големите ми разочарования. Предпочитам сам да се лъжа. И да си вярвам. И тази вяра понякога променя нещата. Без нея няма движение напред. Без нея няма енергия.
С нея няма невъзможни неща - поне субективно невъзможни.

Надежда

Преди няколко седмици няколко души писаха някъде, че надежда била най-глупавото нещо. Защото като се окажело, че се надяваш напразно, си се разочаровал.

Такива хора не разбират надеждата. Надеждата да спечелиш от тотото не означава да се дразниш във всеки тираж, че не е станало. Тя означава да си купуваш билет въпреки това. Значи, че ще продължаваш, докато има смисъл. Защото знаеш, че го има. Надеждата те спасява - тя ти дава шанса да се вдигнеш, когато си паднал. И без нея не се живее. Човекът е устроен така, че винаги гледа някак в бъдещето. Трябва му. А бъдещето ние може да видим само чрез надеждата.

Надявам се, че утре винаги ще е по-хубаво от днес. Че ще направя повече. Че ще стана по-добър. Че светът ще бъде по-добър. Не съм спрял и никога няма да спра.

Любов

Не съм толкова мъдър, че да говоря за нея. Ще оставя един богопросветлен да го направи:   

http://www.pravoslavieto.com/bible/nz/1kor.htm#13 - Първо послание на Св. апостол Павла до Коринтяни, глава 13. 

Запомнете само, че любовта не дири своето. Когато твоята страстна любов, твоят ерос, се превърне в една братска любов - една агапе, ти си наистина свободен. Днес повечето от нас искат да са обичани на всяка цена. Аз съм доволен и ако само обичам - поне си го налагам.

Тези трите не искам никога да губя. Досега не ми се е случвало. Няма и да започна. Благодаря Ти, Господи!

Да искаме...

След известно време пак се реших да пиша тук. Честно казано, никак не пиша красиво, но пък ми се иска поне да е малко смислено.

Правя и едно тържествено обещание - отсега нататък тук ще бъде само личиният ми свят. За социалната ангажираност си има Фейсбук. Там съм май по-четен.

И тъй - по същество...

Уважаеми приятели, май трябва по-честичко да започнем да искаме. Истината е, че макар това да не е най-цененото умение у човека, без неговото прилагане нищо не бихме могли да постигнем. Ако не поискаме, никога няма да проможем. 

Самият глагол е малко странен на български. Тойпроизхожда от старобългарското „искати“, което по принцип означава „диря, търся“, а едва след това „искам“. Като че ли в искането има едно скрито вътрешно търсене, което си остава малко недоразбрано от съвремения човек. той бърза да иска, без да търси какво. И май страда покрай това. Но все пак - няма да спрем да искаме, нали?

В тая работа обаче има според мен и няколко важни правила:

1. Да знаеш какво искаш - с това всички имаме най-големи проблеми. Искаме много сложни неща, и затова някак си не формулираме желанията си докрай. И това казвам от изстрадан опит: преди известно време си пожелах нещо, без да мисля за последиците, и когато същото взе, че се случи, се оказах в най-небраното лозе, в което съм бил в живота си. Тъй че планираното искане май е по-добро от хаотичното. Но планирано значи и добре премислено - трябва да обозрем всички възможни последици. Май от това си оставаме най-нещастни - понеже не можем да определим същинския ефект от искането си, все не сме доволни като получим исканото.

2. Да искаш по много - ами, да. Както казва старата юридическа поговорка: „От жена и от съд всичко се иска...“. Тъй като очевидно искането е едно наше интимно вътрешно преживяване, което може да се излее навън, само то поставя границите на възможното. Ако не поискаш хубавото, никога не ще го получиш, нали? Искането, мечтата поражда старанието да изпълниш, да реализираш себе си. Затова ми се струва, че трябва да искаме всичко, което е вграниците на въображението ни.

3. Да искаш хубавото - то май всеки иска хубавото за себе си. Аз обаче виждам тук нещо друго - трябва да се търси обективно хубавото. Онова, дето само ще разхубави, но няма никому да навреди. Е, това е трудно. Изисква изестно възпитание на самосъзнанието - да искаш, без да си напълно егоистичен. Най-хубаво би било да искаш, без съвсем да си егоистичен, де, ама ми се струва твърде парадоксално това. Защото искането е и отражение на собствената воля.

4. Да не бъдеш нахален в изпълнението - това не е пряко свързано със самото искане, но е пътят към осъществяването му. Когато сме твърде настоятелни, то няма как да постигнем нищо. Нали „искам“ значеше „търся“. Човек трябва да разтърси за пътища към постигането на целта. Тук искането се сблъсква с исканията на другите и няма как да го осъществим, без да се примирим с тези други. 

5. Най-важното: да помним винаги, че това, което искаме, може да не се сбъдне. Но струва ли си никога да не опитаме поради страх от разочарование? Смятам, че не. Затова и продължавам да искам.