Красотата на живота

Знаете ли защо небето днес беше тъй синьо, а слънцето напичаше над студена София?

Дърветата, сякаш разбрали, в своята палитра от все още неувяхнало зелено, напиращо жълто и прекрасно тъмночервено, оставяха сградите да стърчат между тях с бетонната си неприветливост, за да ни напомнят, че небето е целта на погледа ни. Така трябваше да бъде. Отговор на въпроса обаче те не даваха.

Младите семейства водят децата си в парка. В очите им - смеха на детството, съчетан с надежда, че утрешният ден ще е дори по-красив от днешния. Сякаш закъснял колоездач пори студения въздух по полупразните улици, за да догони автобуса ми. Ексцентрично момиче нетърпеливо гледа към пресичащата си приятелка - дали ще стигне автобуса? И тя се качва. Усмивки по лицата им. Животът е прекрасен!

На стълбите пред университета хората чакат своите приятели. Или някой друг? Загледани са всеки в нещо различно. Аз - в лицата им. Не е ли красиво да си навън в такъв ден? Христо Георгиев мъдро гледа към нас от позицията на вековното си величие...

А паркът се напълни с малки редривъри... които умират да си играят с всеки, който ги повика. 

Природата се е разлудувала да ни подари още един хубав ден... възползвахте ли се?

Днес

Странен ден... Хубав донякъде.

Започна с неочаквана среща. Среща с аромат на пролетен бриз, пържена цаца, с усещането за спокойствие и снимката на едно цвете. Някои хора просто го могат. Разбира се, отново от същото - просташки вицове и радостта, че си край малко схлупена мъдрост. Между приятели.

За да се прелее това в най-досадното и тъпото от гражданския процес :(. как може да правят най-интересните въпроси най-скучни... Никакъв диалог, нищо. Пълна нула. Три часа писане. И безсмислени разговори в паузата.
След кратък обяд отново се намерихме и със силата на разочарованието. Защо хората мрънкат, по дяволите? Нищо не е толкова зле. Откъде се раждаме такива перфекционисти? Защо не можем да търпим и най-малките грешки на другите, а сме все слепи за своите? Къде ни е оптимизмът? А има толкова много потенциал в оплакващите се.

Добре, че всичко приключи с една хубава идея и спомена за един отървал се приятел. Отървал се от несгодите на битието. Надявам се да успея да свърша поне това нещо до края. Да напиша статията и за него. Бог да те прости, Коко!
А сега мисля само за едно - за любовта си. За едно момиче с тъмнокафяви очи и заразителен смях, което обича да се лигави и гледа анимации. А сега е на половин България растояние от мен. Искам пак да си говорим без думи. Да слушаме морето. Да споделяме, че животът ни предстои. Въпреки всичко. И да ми харесва, че всички я искат, а само аз стигам до сърцето й. Или поне с тази илюзия оставам...
Липсавт ми очите ти! липсав ми усмивката ти! липсва ми ужасния цигарен аромат на целувките ти! Трябва вече да дойда... Пак. Отново за малко. До някой друг ден!

Оптимистично...

Оптимистично, защото е слънчево.

Оптимистично, защото животът е прекрасен.

Оптимистично, защото друго не си струва.

Когато осъзнаеш, че отново е септември в София, че земята, макар и да навлича ледения си плащ, си остава отворена към теб и към другите, че имаш прекрасни приятели, оптимизмът ти се събужда. Макар и пълен с грехове (които умножаваш сам), разбираш, че заблудите са паднали, че времето е твое. И така - до следващото разочарование. Тях винаги ги има.

Но има хора, които те карат да сe чувстваш оптимистично въпреки това. И никак, ама никак не си струва да ги отбягваш. Защото само заедно можем повече. Не искам да го наричам „синергия“. Просто е радостта от това, че те има. Че си тук. Че носиш онова, което и другите. Че усмивката ти няма да остане безполезна, защото ще бъде видяна. Най-вече от онзи, който я е предизвикал.

И ми се иска отново да живея. Без мисли - да изляза навън и да потичам под още зелените клони. Защото и в есента ще намеря енергия за себе си. Защото се имам. Защото съм тук.

Благодаря ти, Господи! Благодаря ви, пирятели! Благодаря ти, мое раззеленило се напук дръвче!

 И още една, за десерт:

Viva la vida

Този път май няма да им се размине... щастието.

Бягството от себе си само показа колко важно е да имаш себе си. А за останалото трябва само да благодаря. Много... Целия си живот. И никога да не забравям. Ама наистина никога. Някои жертви си струват много, а когато са направени за теб... то няма как да има отплата.

Дано само не е илюзия!

A wish...

Eis heauton

Когато всичко свърши, човек се пита това ли беше.

Когато сарказтично-шеговитият въпрос бъде зададен повторно със сериозен тон, човек осъзнава, че нищо не минава без последиците си.

Понякога предполагаемият изход от една ситуация те връща все в началото ѝ - а от себе си не може да се бяга.

Злото просто отдавна вече е сторено. От тоя капан излизане няма.

А като погледнеш напред небето е все синьо. Фактът, че мечтите ти вече не се отразяват в него, а ги търсиш нейде из полята на невъзможното, може би е успокояващ. Пътят, довчера опиращ в хоризонта, днес вече се превръща в квартална уличка. Задънена. Дали накрая ѝ ще срещнеш зло куче или свърталище на умилкващи се котки - от теб зависи. От себе си не можеш да избягаш. Тази пустиня трябва да запълниш сам. Никой съвет няма да те измъкне.

Накрая и най-сигурното се оказва нестабилно. Горе става долу. А ти си все в средата. Материалният свят се излива върху кофата на душата ти. Въпросът е какво ще попиеш. И дали не си я продупчил вече.

Накрая иде и разочарованието. Първо разочароваш другите. Накрая разбираш, че разочарованият си ти. А Спасителят е само Един - и Го носиш в себе си. Дали ще го познаеш... злото отдавна вече е сторено.. с него - и най-доброто. Добрият пастир тръгна след заблудената овца, нали?

Нямам какво да ви дам

Замислих се днес дали не живеем в твърде луксозна епоха. В която на всеки, както и на мен, е позволено да кръстосва улиците на града си без страх от нападение, с възможността да прави нищо и да бъде издържан от другите. Да разполагаш сам с времето си - една от най-големите благини, която използвам не по предназначение - като да хвърлям листа от розов цвят, вместо да го преварявам на масло след дълго и упорито бране.

И така, оказа се, че май във всяка епоха е имало такива хора... безполезни за другите, съмнително служещи на себе си. Битниците на 50-те, скитниците от късната индустриална епоха, градските просяци-скитници от малко преди това, средновековните трубадури, античните циници. Понякога май е полезно да гледаш само пред себе си. като кон с капаци. Странно, но немците имат дума за такива хора - Lebenskünstler.

Пита се, следователно, за кого се твори този „живот - изкуство“ - има ли нужда изкуството от наблюдатели? Красивото идва ли от съзерцаването му отстрани? И има ли смисъл да живееш само за да създаваш красиви преживявания за себе си и може би да ги показваш на другите?

Късното лято предполага такива въпроси. Умиращата топлина на слънцето ме провокира да се питам отново и отново къде е моето място в цялото това нещо. И дали творя красота? И дали само за себе си.

А трябваше да съм щастлив... сега поне имам повода. Причината - тя може и сама да дойде. Pulvis et umbra sumus. Sed ego ea maneam... Благодаря ти, Господи!


P.S.: И тъй като нямам по-хубави думи да го изразя, ще го направя с една от най-смислените български песни:

Един ден

Един ден ще разкажа моята история... и светът ще се взриви на хиляди безмълвни парчета - във всички цветове на дъгата. До хоризонта и отвъд...

Добре дошли

Добре дошли!

Къде? Не зная - из подземията на моята душа намирането на пътя не е на дневен ред. Скоро няма и да бъде. А факлите догарят в обръчите, където са оставени. Но севтлината им е измамна. 

Защото и аз съм измамен. По рождение. Измамен, че мога да бъда всесилен, че в моят свят аз съм единственият строител на истина. А всъщност - строител на пясъчни замъци. Тежко е да вярваш - най-големият хомот на тоя свят, но и единствен спасителен пояс. Още по-тежко е да живееш вярата си. 

Но с невзрачния си житейски опит аз просто нямам друг избор. Аз нямам друго освен тази мечта. И тя няма да умре. Аз ще си тръгна преди нея.

Но... ние сме дошли, рано е да си тръгваме. Пред нас е безкрая на морето или на хоризонта. Пред нас има пустиня, можем да я запълним с каквото поискаме. Само да поискаме...

Юни

Снощи... луна, липи и джаз.

Това е юни... в моята София. И макар да се тресе в хаос, ми се струва по-красива от всякога. Дано съживяването е за възкресение. Дано и аз да стигна до него.

Хиляди пълни луни

Днес се замислих колко време трябва да живее човек, за да види хиляда пълнолуния. Резултатът - 76 години. След това пресметнах, че аз съм стигнал до около 280.

Има само едно аборигенско племе в Австралия, което не може да брои - няма думи за числа. Само „едно“ и „много“. Питам се - дали са ги забравили, защото са се почувствали щастливи, или пък ние, останалите, сме успели да ги измислим, гонейки онова, което ни прави вечно нещастни?

И кое е по-доброто от двете?

Спасител

Вярвате ли, че и за вас се намира спасител. Не говоря за Иисус. Вярвам в Него, но ми липсва тук на земята... а съм твърде неуверен, за да стана исихаст.

В момента седя треперещ в една празна стая и чакам някакво спасение... някакъв спасител. Светът ме глуда смешно от светещия екран и ми доказва, че имам нужда тъкмо от това. Аз му отвръщам с чувство за вина и с кънтящо в нищото обвинение. Единственото, което трябва да отправя към себе си. И сам да се осъдя.

И така - ден след ден от години. Чувството ми за вина глухо чезне по пътеките на живота ми, в който не мога да си обясня какво искам да догоня - полезност или лично удовлетворение; омраза и чувство за изпълнен дълг, или самозалъгване, че съм пропилял деня си, но само за мен. 

И търся отговор на тоя въпрос навсякъде - в равната морска повърхност, бурните вечери на скалите и смокиновия дъх настария Созопол; в задните улички и старите църкви на високомерна Венеция; в мъгливия и усамотен замък на някой алпийски псевдотиранин; в окичения в розово бряг на Босфора; на върха на Олимп, както никога облян в ярко слънце; в каналите на Нева и хладния вятър на Петербург; в тихия алпийски пейзаж на покрайнините на Люблана. За последните 40 дена обиколих 11 държави. И пак не се отървах от това чувство.

Просто съм прекалено нелеп. Всички си измислят начини да ме избавят, но никой не може. Прехвърлям собствения си проблем на чужди плещи. Не зная вече къде да търся изход. Равното море на тая моя болка не свършва никъде... навсякъде се блъскам като в огледален лабиринт. И в тоя ρegressus ad infinitum губя цялата си интелектуална енергия...

Байрон и Лудвиг

Обвиниха ме, че съм станал твърде романтичен. Че аз винаги съм бил. Обвиниха ме, че ми пречело - правело ме меланхолик и отчаяник. Че то винаги пречи... но понякога и помага.

По тоя повод се замислих за двама от „образцовите“ романтици на Европа. Имената им са Джордж Гордън Байрон и Лудвиг Вителсбах. Първият е бил лорд, вторият - крал. Оставили са трайна следа - единият в поезията, другият - в строителството (архитектура е много слабо казано за Лудвиговите замъци).

Но техният романтизъм е много различен. Макар и да тръгва от една предпоставка - вечната предпоставка на романтизма: чувството за самота и недоразбраност.

Байрон се почувствал неразбран, почувствал, че светът наоколо не му харесва. И тръгнал да търси друг. само че всеки от другите светове също му омръзнал. Накрая се жертвал в името на една чужда нация и заради един още по-чужд свят (може би).

Лудвиг се поувствал неразбран и решил да се изолира от хората, като сам си построи свят. Сега целият свят отива да види дали изграденият свят няма да ги спаси от скуката. Светът на Лудвиг рухнал внезапно - министрите му не го разбрали и го „самоубили“.

Е, кое е по-добре - да бягаш или да строиш другия свят. Аз залагам на второто.

Аз сега да се върна към себе си - аз нито мога да пиша поезията на Байрон, нито искам да строя свой свят. Аз съм като англичанина, но без неговия талант. Остава ми само да бягам. И да се измъчвам по химери. Мечтите не гният, но могат да убиват.

Мразя се такъв, какъвто съм. Но не искам да се променя - твърде много обичам себе си, за да го направя!

Днес... и нищо друго

Калпазански ден. Един от малкото, пропилени само аз мен. Не зная как го направих. Не се очакваше. Просто... стана.

Всъщност, на последък все се случваат такива, когато се срещам с един човек. И ако първият беше с дъх на люляк и цвят на цъфнали вишни, то този беше с аромат на цаца... и обвинения в препиване с ... лимон.

Иначе днес отново разбирам, че трябва да е много красиво да си жив. Че съм невероятно щастлив човек, макар че имам и за какво мога да плача. Или заради това.

Защо трябва да съм толкова щастлив, когато съм най-безполезен!?

На север

И тъй... утре бягам на север. Може и да казвам, че бягам от жегата, но всъщност бягам от себе си. За да се намеря.
Чакам да възкръсна до връщането си... Дано Бог даде!

Преди година

Преди година бирата ми горчеше... още. Днес ми се струва сладка като мед.
Дали е така и в душата ми?

Няма смисъл да питам.
Отговорът все ще бъде неверен.

Правото

Сесия е. Всеки около мен се чуди как да се справи с изпитите си, гледа да го мине „по тънката лайсна“, опитва се да се изхитри, да си спести малко труд... Всички те смятат, че учат право. повечето дори го искат.

Каква е причината да се хванеш с този труден (може би), греховен (почти със сигурност) и доста специфичен (поне психологически) занаят? Много го правят поради чужди амбиции - тези на родителите си; други - с надежда за светло бъдеще; трети - от липса на друго или поради желание да са престижни в очите на другите...

Аз уча право, защото го обичам. Честно казано, влюбвам се лесно и силно. Най-много и най-отрано съм влюбен в познанието. А за мен правото е един доста интересен инструмент на познанието. Обичам да разсъждавам така, както правото ме учи. Обичам да виждам, че възприемам нещата, както то очаква. Чувствам се пълноценен.

Какво е правото ли?
Ами - правото е инструмент. Това не бива да го забравяме. То не ни е самоцел, то е онова, което ние си го направим. То ни дава възможност да оформим социалната си среда безконфликтно. И отразява правдиво всичките ни недостатъци.
Правото е много силно - тъй като по принцип то е подвластно само на собствените ни съзнания, може да бъде направено дори противоестествено. Тук не се шегувам: има примери на диктатори, които забранявали различни болести, мъчещи държавите им. В тоя смисъл правото трябва да отразява най-вече правилно възприятията ни за света. Дотолкова в него е мярата на обективното. Другата мяра на обективното в него е идеята за равенството - че то трябва да е еднакво за всички. тая мяра не е съществувала винаги и ми се струва, че все още за нея съществува опасността да отпадне.
Правото, казват, е изкуство. Изкуство е, заради онова, което казах: отразява собственото ни умение да го направим. сигурно е единственото изкуство, което се оформя по умението на майсторящите го, а не ги съди от своя пиадестал.

Кой трябва да го упражнява? 

Онзи, които разбира силата на правото и е вникнал в душата му. Защото иначе излизат гротескни фигури и от добре звучащата правна синфония може да излезе ужасяваща какофония, която да изяде самия си творец.

Накратко, ще го обясня през Ботев: 

ВИДЕНО

Христо Ботев

...Огънят грее. Майка му на Иванча преде, а Иванчо забол на котката опашката в поясчето си, стиснал й със зъби ухото, а с ръцете я държи за предните крака. Котката свири „гайда“.

Иванчо. Мамо мари, ами кога порасна аз, какъв ща стана?

Майка му. Ти стани човек, та тъпанът на тейка ти е готов на тавана.

(Видиш ли, домнуле Мънза? И тъпанарин да стане някой - трябва да бъде човек).

Затова... обичам правото. Защото ме кара да премислям себе си отново и отново. Дано и всички други бъдещи юристи го правят.

Вчерашната вечер

бе тази, в която всичко беше възможно. И нищо не стана. И все пак във вялата й целувка намерих надежда за своето щастие... бях осъден на щастие.

От снощи...

Тази вечер ме е обляла топлата радост на меланхолчната красота на света. И макар рубиненият цвят на виното да не докосвал устните ми и в сърцето си да долавям някаква меланхолия, някакво изстрадано щастие, струва ми се, че от мен може да се излее един твърде красив поток от думи...

В почти полунощния час моята библиотека сякаш се прероди от преподреждането и сортирането на книгите в нея, пътуванията ми оживяха в спомени от песни, приятелите ми връхлетяха чрез своите призраци от спомените и разстоянията отново тук до мен. Дори мъртвите наминаха за малко – за да си спомним какво е било и какво ще бъде.

Душата ми се почувства овехтяла, натежала от думи и засенчена от тежки мисли, през които все пак намери път да пробие и да се разлее като река в полето. Тщеславието ми отстъпи пред разбирането, че аз съм просто един като другите и бродя в същите лабиринти. А там – там има много музика и красота. И като разбереш, че всичко е красиво, а тъгата понякога е най-красива от всичко... тогава не ти остава нищо друго, освен да се зарадваш.

И сълзите потичат от уморените ти клепачи, галят миглите ти – дълги сякаш до безкрайността. В тях се отразяват капките на душата ти и ти продължаваш да разбираш, че е толкова красиво. Непростимо красиво е да си жив.

Но нощта те притиска и чувстваш същите тия клепки морни – искаш да останеш буден, да си подариш още малко от тази илюзия. Но нали знаете – сънят, малката смърт (както е казала Сидури, тази стара съдържателка на кръчма по пътя към блаженството на цял хвърлей от мъдростта) не може да ти прости дори твоето щастие. За да ти открие магичната тайна на утре-то... когато отново всичко ще е красиво – и добре забравено.

Петъчно

Тази вечер се чувствам ужасно. Скапан съм, мъчи ме носталгия и най-вече... тъга. Тъгата на това, че съм далеч от света. Че съм сам. И сладкото усещане, че ще трябва да я преодолея пак така – сам.

Ужасът, че никой не може да разчете кода на моите чувства, да бъде дори малко съпричастен, да ме обича, защото страдам така, ме е владял неведнъж досега. Еклесиаст го свързва с мъдростта. Аз обаче не се чувствам мъдър – напротив, по-скоро съм твърде глупав. Но няма с кого да го обсъдя... то е една болна логика, с която никой не е длъжен да се занимава. Може само да я слуша, но ако сам пожелае, и ако смята, че тя не убива собственото му чувство за съпричастност със света. Така е.

Но за разлика от по-миналото лято (Боже, почти две години) днес няма кой да ми каже, че съм точно за този свят, защото той се нуждае от мен. Пък и май не искам. За разлика от онези, които успяват да превърнат тъгата си в необятна красота, аз си оставам ограничен в изразните средства. Зная, че ще се наложи пак да се боря с това чувство. Да обичам сладката си, медена тъга, изтъкана от мрака на зимната вечер, слабия шум на автобусния мотор, водещ ме към моя краен квартал, където винаги се прибирам сам. Това е моето място. Сега трябва да свикна с него.

Едно време го оправдавах с гениалност, но установих, че освен немъдър съм и негениален. Резултатите го показват. И никога няма да мога да победя в това състезание с най-добрите. Перфектността ми е илюзия. Днес чувствам, че нямам сила за нея. Сега трябва да свикна с този живот. Здравей, полусуха тъма и замаяно щастие от празнотата на света... бих те нарекъл просто „тъга“.

Не ще тъжа за нищо – но без петъка,

денят, във който мойто тление остава вкъщи,

но вътрешно усеща се само, без дом:

светът започва тъпо да се плези и се смръщва.

Светът навън е мой единствен капитал,

светът е в сетивата старата измама пищна

и източник на пустата сива печал –

че сам не мога да изтрия суетата с мисъл.

И времето ми се изнизва между пръстите:

светът ме подминава, маха със ръка, и дава

от свойта празна чест – доставя ми забава, но...

Тя после като призрак през душата преминава.

А аз? Аз в петък сам-самичък си оставам:

                                                             пак съм оня, същия.

Казва се „Петкан“. Чувствам го извечно – като тъгата. И красиво – като заместителя на илюзорното щастие, че мога да спра да мисля. До утре!

Поздрави,

Петкан