Правото

Сесия е. Всеки около мен се чуди как да се справи с изпитите си, гледа да го мине „по тънката лайсна“, опитва се да се изхитри, да си спести малко труд... Всички те смятат, че учат право. повечето дори го искат.

Каква е причината да се хванеш с този труден (може би), греховен (почти със сигурност) и доста специфичен (поне психологически) занаят? Много го правят поради чужди амбиции - тези на родителите си; други - с надежда за светло бъдеще; трети - от липса на друго или поради желание да са престижни в очите на другите...

Аз уча право, защото го обичам. Честно казано, влюбвам се лесно и силно. Най-много и най-отрано съм влюбен в познанието. А за мен правото е един доста интересен инструмент на познанието. Обичам да разсъждавам така, както правото ме учи. Обичам да виждам, че възприемам нещата, както то очаква. Чувствам се пълноценен.

Какво е правото ли?
Ами - правото е инструмент. Това не бива да го забравяме. То не ни е самоцел, то е онова, което ние си го направим. То ни дава възможност да оформим социалната си среда безконфликтно. И отразява правдиво всичките ни недостатъци.
Правото е много силно - тъй като по принцип то е подвластно само на собствените ни съзнания, може да бъде направено дори противоестествено. Тук не се шегувам: има примери на диктатори, които забранявали различни болести, мъчещи държавите им. В тоя смисъл правото трябва да отразява най-вече правилно възприятията ни за света. Дотолкова в него е мярата на обективното. Другата мяра на обективното в него е идеята за равенството - че то трябва да е еднакво за всички. тая мяра не е съществувала винаги и ми се струва, че все още за нея съществува опасността да отпадне.
Правото, казват, е изкуство. Изкуство е, заради онова, което казах: отразява собственото ни умение да го направим. сигурно е единственото изкуство, което се оформя по умението на майсторящите го, а не ги съди от своя пиадестал.

Кой трябва да го упражнява? 

Онзи, които разбира силата на правото и е вникнал в душата му. Защото иначе излизат гротескни фигури и от добре звучащата правна синфония може да излезе ужасяваща какофония, която да изяде самия си творец.

Накратко, ще го обясня през Ботев: 

ВИДЕНО

Христо Ботев

...Огънят грее. Майка му на Иванча преде, а Иванчо забол на котката опашката в поясчето си, стиснал й със зъби ухото, а с ръцете я държи за предните крака. Котката свири „гайда“.

Иванчо. Мамо мари, ами кога порасна аз, какъв ща стана?

Майка му. Ти стани човек, та тъпанът на тейка ти е готов на тавана.

(Видиш ли, домнуле Мънза? И тъпанарин да стане някой - трябва да бъде човек).

Затова... обичам правото. Защото ме кара да премислям себе си отново и отново. Дано и всички други бъдещи юристи го правят.

Вчерашната вечер

бе тази, в която всичко беше възможно. И нищо не стана. И все пак във вялата й целувка намерих надежда за своето щастие... бях осъден на щастие.

От снощи...

Тази вечер ме е обляла топлата радост на меланхолчната красота на света. И макар рубиненият цвят на виното да не докосвал устните ми и в сърцето си да долавям някаква меланхолия, някакво изстрадано щастие, струва ми се, че от мен може да се излее един твърде красив поток от думи...

В почти полунощния час моята библиотека сякаш се прероди от преподреждането и сортирането на книгите в нея, пътуванията ми оживяха в спомени от песни, приятелите ми връхлетяха чрез своите призраци от спомените и разстоянията отново тук до мен. Дори мъртвите наминаха за малко – за да си спомним какво е било и какво ще бъде.

Душата ми се почувства овехтяла, натежала от думи и засенчена от тежки мисли, през които все пак намери път да пробие и да се разлее като река в полето. Тщеславието ми отстъпи пред разбирането, че аз съм просто един като другите и бродя в същите лабиринти. А там – там има много музика и красота. И като разбереш, че всичко е красиво, а тъгата понякога е най-красива от всичко... тогава не ти остава нищо друго, освен да се зарадваш.

И сълзите потичат от уморените ти клепачи, галят миглите ти – дълги сякаш до безкрайността. В тях се отразяват капките на душата ти и ти продължаваш да разбираш, че е толкова красиво. Непростимо красиво е да си жив.

Но нощта те притиска и чувстваш същите тия клепки морни – искаш да останеш буден, да си подариш още малко от тази илюзия. Но нали знаете – сънят, малката смърт (както е казала Сидури, тази стара съдържателка на кръчма по пътя към блаженството на цял хвърлей от мъдростта) не може да ти прости дори твоето щастие. За да ти открие магичната тайна на утре-то... когато отново всичко ще е красиво – и добре забравено.

Петъчно

Тази вечер се чувствам ужасно. Скапан съм, мъчи ме носталгия и най-вече... тъга. Тъгата на това, че съм далеч от света. Че съм сам. И сладкото усещане, че ще трябва да я преодолея пак така – сам.

Ужасът, че никой не може да разчете кода на моите чувства, да бъде дори малко съпричастен, да ме обича, защото страдам така, ме е владял неведнъж досега. Еклесиаст го свързва с мъдростта. Аз обаче не се чувствам мъдър – напротив, по-скоро съм твърде глупав. Но няма с кого да го обсъдя... то е една болна логика, с която никой не е длъжен да се занимава. Може само да я слуша, но ако сам пожелае, и ако смята, че тя не убива собственото му чувство за съпричастност със света. Така е.

Но за разлика от по-миналото лято (Боже, почти две години) днес няма кой да ми каже, че съм точно за този свят, защото той се нуждае от мен. Пък и май не искам. За разлика от онези, които успяват да превърнат тъгата си в необятна красота, аз си оставам ограничен в изразните средства. Зная, че ще се наложи пак да се боря с това чувство. Да обичам сладката си, медена тъга, изтъкана от мрака на зимната вечер, слабия шум на автобусния мотор, водещ ме към моя краен квартал, където винаги се прибирам сам. Това е моето място. Сега трябва да свикна с него.

Едно време го оправдавах с гениалност, но установих, че освен немъдър съм и негениален. Резултатите го показват. И никога няма да мога да победя в това състезание с най-добрите. Перфектността ми е илюзия. Днес чувствам, че нямам сила за нея. Сега трябва да свикна с този живот. Здравей, полусуха тъма и замаяно щастие от празнотата на света... бих те нарекъл просто „тъга“.

Не ще тъжа за нищо – но без петъка,

денят, във който мойто тление остава вкъщи,

но вътрешно усеща се само, без дом:

светът започва тъпо да се плези и се смръщва.

Светът навън е мой единствен капитал,

светът е в сетивата старата измама пищна

и източник на пустата сива печал –

че сам не мога да изтрия суетата с мисъл.

И времето ми се изнизва между пръстите:

светът ме подминава, маха със ръка, и дава

от свойта празна чест – доставя ми забава, но...

Тя после като призрак през душата преминава.

А аз? Аз в петък сам-самичък си оставам:

                                                             пак съм оня, същия.

Казва се „Петкан“. Чувствам го извечно – като тъгата. И красиво – като заместителя на илюзорното щастие, че мога да спра да мисля. До утре!

Поздрави,

Петкан