Един ден

Един ден ще разкажа моята история... и светът ще се взриви на хиляди безмълвни парчета - във всички цветове на дъгата. До хоризонта и отвъд...

Добре дошли

Добре дошли!

Къде? Не зная - из подземията на моята душа намирането на пътя не е на дневен ред. Скоро няма и да бъде. А факлите догарят в обръчите, където са оставени. Но севтлината им е измамна. 

Защото и аз съм измамен. По рождение. Измамен, че мога да бъда всесилен, че в моят свят аз съм единственият строител на истина. А всъщност - строител на пясъчни замъци. Тежко е да вярваш - най-големият хомот на тоя свят, но и единствен спасителен пояс. Още по-тежко е да живееш вярата си. 

Но с невзрачния си житейски опит аз просто нямам друг избор. Аз нямам друго освен тази мечта. И тя няма да умре. Аз ще си тръгна преди нея.

Но... ние сме дошли, рано е да си тръгваме. Пред нас е безкрая на морето или на хоризонта. Пред нас има пустиня, можем да я запълним с каквото поискаме. Само да поискаме...

Юни

Снощи... луна, липи и джаз.

Това е юни... в моята София. И макар да се тресе в хаос, ми се струва по-красива от всякога. Дано съживяването е за възкресение. Дано и аз да стигна до него.

Хиляди пълни луни

Днес се замислих колко време трябва да живее човек, за да види хиляда пълнолуния. Резултатът - 76 години. След това пресметнах, че аз съм стигнал до около 280.

Има само едно аборигенско племе в Австралия, което не може да брои - няма думи за числа. Само „едно“ и „много“. Питам се - дали са ги забравили, защото са се почувствали щастливи, или пък ние, останалите, сме успели да ги измислим, гонейки онова, което ни прави вечно нещастни?

И кое е по-доброто от двете?

Спасител

Вярвате ли, че и за вас се намира спасител. Не говоря за Иисус. Вярвам в Него, но ми липсва тук на земята... а съм твърде неуверен, за да стана исихаст.

В момента седя треперещ в една празна стая и чакам някакво спасение... някакъв спасител. Светът ме глуда смешно от светещия екран и ми доказва, че имам нужда тъкмо от това. Аз му отвръщам с чувство за вина и с кънтящо в нищото обвинение. Единственото, което трябва да отправя към себе си. И сам да се осъдя.

И така - ден след ден от години. Чувството ми за вина глухо чезне по пътеките на живота ми, в който не мога да си обясня какво искам да догоня - полезност или лично удовлетворение; омраза и чувство за изпълнен дълг, или самозалъгване, че съм пропилял деня си, но само за мен. 

И търся отговор на тоя въпрос навсякъде - в равната морска повърхност, бурните вечери на скалите и смокиновия дъх настария Созопол; в задните улички и старите църкви на високомерна Венеция; в мъгливия и усамотен замък на някой алпийски псевдотиранин; в окичения в розово бряг на Босфора; на върха на Олимп, както никога облян в ярко слънце; в каналите на Нева и хладния вятър на Петербург; в тихия алпийски пейзаж на покрайнините на Люблана. За последните 40 дена обиколих 11 държави. И пак не се отървах от това чувство.

Просто съм прекалено нелеп. Всички си измислят начини да ме избавят, но никой не може. Прехвърлям собствения си проблем на чужди плещи. Не зная вече къде да търся изход. Равното море на тая моя болка не свършва никъде... навсякъде се блъскам като в огледален лабиринт. И в тоя ρegressus ad infinitum губя цялата си интелектуална енергия...

Байрон и Лудвиг

Обвиниха ме, че съм станал твърде романтичен. Че аз винаги съм бил. Обвиниха ме, че ми пречело - правело ме меланхолик и отчаяник. Че то винаги пречи... но понякога и помага.

По тоя повод се замислих за двама от „образцовите“ романтици на Европа. Имената им са Джордж Гордън Байрон и Лудвиг Вителсбах. Първият е бил лорд, вторият - крал. Оставили са трайна следа - единият в поезията, другият - в строителството (архитектура е много слабо казано за Лудвиговите замъци).

Но техният романтизъм е много различен. Макар и да тръгва от една предпоставка - вечната предпоставка на романтизма: чувството за самота и недоразбраност.

Байрон се почувствал неразбран, почувствал, че светът наоколо не му харесва. И тръгнал да търси друг. само че всеки от другите светове също му омръзнал. Накрая се жертвал в името на една чужда нация и заради един още по-чужд свят (може би).

Лудвиг се поувствал неразбран и решил да се изолира от хората, като сам си построи свят. Сега целият свят отива да види дали изграденият свят няма да ги спаси от скуката. Светът на Лудвиг рухнал внезапно - министрите му не го разбрали и го „самоубили“.

Е, кое е по-добре - да бягаш или да строиш другия свят. Аз залагам на второто.

Аз сега да се върна към себе си - аз нито мога да пиша поезията на Байрон, нито искам да строя свой свят. Аз съм като англичанина, но без неговия талант. Остава ми само да бягам. И да се измъчвам по химери. Мечтите не гният, но могат да убиват.

Мразя се такъв, какъвто съм. Но не искам да се променя - твърде много обичам себе си, за да го направя!