И така, оказа се, че май във всяка епоха е имало такива хора... безполезни за другите, съмнително служещи на себе си. Битниците на 50-те, скитниците от късната индустриална епоха, градските просяци-скитници от малко преди това, средновековните трубадури, античните циници. Понякога май е полезно да гледаш само пред себе си. като кон с капаци. Странно, но немците имат дума за такива хора - Lebenskünstler.
Пита се, следователно, за кого се твори този „живот - изкуство“ - има ли нужда изкуството от наблюдатели? Красивото идва ли от съзерцаването му отстрани? И има ли смисъл да живееш само за да създаваш красиви преживявания за себе си и може би да ги показваш на другите?
Късното лято предполага такива въпроси. Умиращата топлина на слънцето ме провокира да се питам отново и отново къде е моето място в цялото това нещо. И дали творя красота? И дали само за себе си.
А трябваше да съм щастлив... сега поне имам повода. Причината - тя може и сама да дойде. Pulvis et umbra sumus. Sed ego ea maneam... Благодаря ти, Господи!
P.S.: И тъй като нямам по-хубави думи да го изразя, ще го направя с една от най-смислените български песни:
