Оптимистично...

Оптимистично, защото е слънчево.

Оптимистично, защото животът е прекрасен.

Оптимистично, защото друго не си струва.

Когато осъзнаеш, че отново е септември в София, че земята, макар и да навлича ледения си плащ, си остава отворена към теб и към другите, че имаш прекрасни приятели, оптимизмът ти се събужда. Макар и пълен с грехове (които умножаваш сам), разбираш, че заблудите са паднали, че времето е твое. И така - до следващото разочарование. Тях винаги ги има.

Но има хора, които те карат да сe чувстваш оптимистично въпреки това. И никак, ама никак не си струва да ги отбягваш. Защото само заедно можем повече. Не искам да го наричам „синергия“. Просто е радостта от това, че те има. Че си тук. Че носиш онова, което и другите. Че усмивката ти няма да остане безполезна, защото ще бъде видяна. Най-вече от онзи, който я е предизвикал.

И ми се иска отново да живея. Без мисли - да изляза навън и да потичам под още зелените клони. Защото и в есента ще намеря енергия за себе си. Защото се имам. Защото съм тук.

Благодаря ти, Господи! Благодаря ви, пирятели! Благодаря ти, мое раззеленило се напук дръвче!

 И още една, за десерт:

Viva la vida

Този път май няма да им се размине... щастието.

Бягството от себе си само показа колко важно е да имаш себе си. А за останалото трябва само да благодаря. Много... Целия си живот. И никога да не забравям. Ама наистина никога. Някои жертви си струват много, а когато са направени за теб... то няма как да има отплата.

Дано само не е илюзия!

A wish...

Eis heauton

Когато всичко свърши, човек се пита това ли беше.

Когато сарказтично-шеговитият въпрос бъде зададен повторно със сериозен тон, човек осъзнава, че нищо не минава без последиците си.

Понякога предполагаемият изход от една ситуация те връща все в началото ѝ - а от себе си не може да се бяга.

Злото просто отдавна вече е сторено. От тоя капан излизане няма.

А като погледнеш напред небето е все синьо. Фактът, че мечтите ти вече не се отразяват в него, а ги търсиш нейде из полята на невъзможното, може би е успокояващ. Пътят, довчера опиращ в хоризонта, днес вече се превръща в квартална уличка. Задънена. Дали накрая ѝ ще срещнеш зло куче или свърталище на умилкващи се котки - от теб зависи. От себе си не можеш да избягаш. Тази пустиня трябва да запълниш сам. Никой съвет няма да те измъкне.

Накрая и най-сигурното се оказва нестабилно. Горе става долу. А ти си все в средата. Материалният свят се излива върху кофата на душата ти. Въпросът е какво ще попиеш. И дали не си я продупчил вече.

Накрая иде и разочарованието. Първо разочароваш другите. Накрая разбираш, че разочарованият си ти. А Спасителят е само Един - и Го носиш в себе си. Дали ще го познаеш... злото отдавна вече е сторено.. с него - и най-доброто. Добрият пастир тръгна след заблудената овца, нали?