Красотата на живота

Знаете ли защо небето днес беше тъй синьо, а слънцето напичаше над студена София?

Дърветата, сякаш разбрали, в своята палитра от все още неувяхнало зелено, напиращо жълто и прекрасно тъмночервено, оставяха сградите да стърчат между тях с бетонната си неприветливост, за да ни напомнят, че небето е целта на погледа ни. Така трябваше да бъде. Отговор на въпроса обаче те не даваха.

Младите семейства водят децата си в парка. В очите им - смеха на детството, съчетан с надежда, че утрешният ден ще е дори по-красив от днешния. Сякаш закъснял колоездач пори студения въздух по полупразните улици, за да догони автобуса ми. Ексцентрично момиче нетърпеливо гледа към пресичащата си приятелка - дали ще стигне автобуса? И тя се качва. Усмивки по лицата им. Животът е прекрасен!

На стълбите пред университета хората чакат своите приятели. Или някой друг? Загледани са всеки в нещо различно. Аз - в лицата им. Не е ли красиво да си навън в такъв ден? Христо Георгиев мъдро гледа към нас от позицията на вековното си величие...

А паркът се напълни с малки редривъри... които умират да си играят с всеки, който ги повика. 

Природата се е разлудувала да ни подари още един хубав ден... възползвахте ли се?

Днес

Странен ден... Хубав донякъде.

Започна с неочаквана среща. Среща с аромат на пролетен бриз, пържена цаца, с усещането за спокойствие и снимката на едно цвете. Някои хора просто го могат. Разбира се, отново от същото - просташки вицове и радостта, че си край малко схлупена мъдрост. Между приятели.

За да се прелее това в най-досадното и тъпото от гражданския процес :(. как може да правят най-интересните въпроси най-скучни... Никакъв диалог, нищо. Пълна нула. Три часа писане. И безсмислени разговори в паузата.
След кратък обяд отново се намерихме и със силата на разочарованието. Защо хората мрънкат, по дяволите? Нищо не е толкова зле. Откъде се раждаме такива перфекционисти? Защо не можем да търпим и най-малките грешки на другите, а сме все слепи за своите? Къде ни е оптимизмът? А има толкова много потенциал в оплакващите се.

Добре, че всичко приключи с една хубава идея и спомена за един отървал се приятел. Отървал се от несгодите на битието. Надявам се да успея да свърша поне това нещо до края. Да напиша статията и за него. Бог да те прости, Коко!
А сега мисля само за едно - за любовта си. За едно момиче с тъмнокафяви очи и заразителен смях, което обича да се лигави и гледа анимации. А сега е на половин България растояние от мен. Искам пак да си говорим без думи. Да слушаме морето. Да споделяме, че животът ни предстои. Въпреки всичко. И да ми харесва, че всички я искат, а само аз стигам до сърцето й. Или поне с тази илюзия оставам...
Липсавт ми очите ти! липсав ми усмивката ти! липсва ми ужасния цигарен аромат на целувките ти! Трябва вече да дойда... Пак. Отново за малко. До някой друг ден!