Да, заглавието е с кратък член. Не, не изпростявам и не забравям езика си. Просто... живея този живот. На умрелите отдавна поети.
Днес съм сам. Но не искам да изляза. Не зная защо... Де да знаех. Не мога; не искам - има ли някакво значение. И всичко отново е прерасно. И по-хубаво ще става. А като се замислиш, че - хоп - и в един миг всичко може да свърши. На мен не ми пука. По-добре ми е.
Дразня се - на себе си. На онова, което не мога. Защото не мога онова, което всички други могат. Мога да осъществявам мечтите им. Не и ежедневието. Странно проклятие - злото отдавна вече е сторено.
Дразня се - на онова, което все не се случва окло мен. Спорим за формата, не за съдържанието. Дотолкова сме обсебени от формата, че смятаме, че тя ни спасява. Всичко е симулация. В обществения живот. И в личния.
А аз ще се разплача... какво друго ми остава!?
А аз ще се разплача... какво друго ми остава!?
