Тази вечер ме е обляла топлата радост на меланхолчната
красота на света. И макар рубиненият цвят на виното да не докосвал устните ми и
в сърцето си да долавям някаква меланхолия, някакво изстрадано щастие, струва
ми се, че от мен може да се излее един твърде красив поток от думи...
В почти полунощния час моята библиотека сякаш се прероди
от преподреждането и сортирането на книгите в нея, пътуванията ми оживяха в
спомени от песни, приятелите ми връхлетяха чрез своите призраци от спомените и
разстоянията отново тук до мен. Дори мъртвите наминаха за малко – за да си спомним
какво е било и какво ще бъде.
Душата ми се почувства овехтяла, натежала от думи и
засенчена от тежки мисли, през които все пак намери път да пробие и да се
разлее като река в полето. Тщеславието ми отстъпи пред разбирането, че аз съм
просто един като другите и бродя в същите лабиринти. А там – там има много
музика и красота. И като разбереш, че всичко е красиво, а тъгата понякога е
най-красива от всичко... тогава не ти остава нищо друго, освен да се зарадваш.
И сълзите потичат от уморените ти клепачи, галят миглите
ти – дълги сякаш до безкрайността. В тях се отразяват капките на душата ти и ти
продължаваш да разбираш, че е толкова красиво. Непростимо красиво е да си жив.
Но нощта те притиска и чувстваш същите тия клепки морни –
искаш да останеш буден, да си подариш още малко от тази илюзия. Но нали знаете
– сънят, малката смърт (както е казала Сидури, тази стара съдържателка на
кръчма по пътя към блаженството на цял хвърлей от мъдростта) не може да ти
прости дори твоето щастие. За да ти открие магичната тайна на утре-то... когато
отново всичко ще е красиво – и добре забравено.
Няма коментари:
Публикуване на коментар