По тоя повод се замислих за двама от „образцовите“ романтици на Европа. Имената им са Джордж Гордън Байрон и Лудвиг Вителсбах. Първият е бил лорд, вторият - крал. Оставили са трайна следа - единият в поезията, другият - в строителството (архитектура е много слабо казано за Лудвиговите замъци).
Но техният романтизъм е много различен. Макар и да тръгва от една предпоставка - вечната предпоставка на романтизма: чувството за самота и недоразбраност.
Байрон се почувствал неразбран, почувствал, че светът наоколо не му харесва. И тръгнал да търси друг. само че всеки от другите светове също му омръзнал. Накрая се жертвал в името на една чужда нация и заради един още по-чужд свят (може би).
Лудвиг се поувствал неразбран и решил да се изолира от хората, като сам си построи свят. Сега целият свят отива да види дали изграденият свят няма да ги спаси от скуката. Светът на Лудвиг рухнал внезапно - министрите му не го разбрали и го „самоубили“.
Е, кое е по-добре - да бягаш или да строиш другия свят. Аз залагам на второто.
Аз сега да се върна към себе си - аз нито мога да пиша поезията на Байрон, нито искам да строя свой свят. Аз съм като англичанина, но без неговия талант. Остава ми само да бягам. И да се измъчвам по химери. Мечтите не гният, но могат да убиват.
Мразя се такъв, какъвто съм. Но не искам да се променя - твърде много обичам себе си, за да го направя!
Няма коментари:
Публикуване на коментар