Спасител

Вярвате ли, че и за вас се намира спасител. Не говоря за Иисус. Вярвам в Него, но ми липсва тук на земята... а съм твърде неуверен, за да стана исихаст.

В момента седя треперещ в една празна стая и чакам някакво спасение... някакъв спасител. Светът ме глуда смешно от светещия екран и ми доказва, че имам нужда тъкмо от това. Аз му отвръщам с чувство за вина и с кънтящо в нищото обвинение. Единственото, което трябва да отправя към себе си. И сам да се осъдя.

И така - ден след ден от години. Чувството ми за вина глухо чезне по пътеките на живота ми, в който не мога да си обясня какво искам да догоня - полезност или лично удовлетворение; омраза и чувство за изпълнен дълг, или самозалъгване, че съм пропилял деня си, но само за мен. 

И търся отговор на тоя въпрос навсякъде - в равната морска повърхност, бурните вечери на скалите и смокиновия дъх настария Созопол; в задните улички и старите църкви на високомерна Венеция; в мъгливия и усамотен замък на някой алпийски псевдотиранин; в окичения в розово бряг на Босфора; на върха на Олимп, както никога облян в ярко слънце; в каналите на Нева и хладния вятър на Петербург; в тихия алпийски пейзаж на покрайнините на Люблана. За последните 40 дена обиколих 11 държави. И пак не се отървах от това чувство.

Просто съм прекалено нелеп. Всички си измислят начини да ме избавят, но никой не може. Прехвърлям собствения си проблем на чужди плещи. Не зная вече къде да търся изход. Равното море на тая моя болка не свършва никъде... навсякъде се блъскам като в огледален лабиринт. И в тоя ρegressus ad infinitum губя цялата си интелектуална енергия...