Днес

Странен ден... Хубав донякъде.

Започна с неочаквана среща. Среща с аромат на пролетен бриз, пържена цаца, с усещането за спокойствие и снимката на едно цвете. Някои хора просто го могат. Разбира се, отново от същото - просташки вицове и радостта, че си край малко схлупена мъдрост. Между приятели.

За да се прелее това в най-досадното и тъпото от гражданския процес :(. как може да правят най-интересните въпроси най-скучни... Никакъв диалог, нищо. Пълна нула. Три часа писане. И безсмислени разговори в паузата.
След кратък обяд отново се намерихме и със силата на разочарованието. Защо хората мрънкат, по дяволите? Нищо не е толкова зле. Откъде се раждаме такива перфекционисти? Защо не можем да търпим и най-малките грешки на другите, а сме все слепи за своите? Къде ни е оптимизмът? А има толкова много потенциал в оплакващите се.

Добре, че всичко приключи с една хубава идея и спомена за един отървал се приятел. Отървал се от несгодите на битието. Надявам се да успея да свърша поне това нещо до края. Да напиша статията и за него. Бог да те прости, Коко!
А сега мисля само за едно - за любовта си. За едно момиче с тъмнокафяви очи и заразителен смях, което обича да се лигави и гледа анимации. А сега е на половин България растояние от мен. Искам пак да си говорим без думи. Да слушаме морето. Да споделяме, че животът ни предстои. Въпреки всичко. И да ми харесва, че всички я искат, а само аз стигам до сърцето й. Или поне с тази илюзия оставам...
Липсавт ми очите ти! липсав ми усмивката ти! липсва ми ужасния цигарен аромат на целувките ти! Трябва вече да дойда... Пак. Отново за малко. До някой друг ден!