Знаете ли защо небето днес беше тъй синьо, а слънцето напичаше над студена София?
Дърветата, сякаш разбрали, в своята палитра от все още неувяхнало зелено, напиращо жълто и прекрасно тъмночервено, оставяха сградите да стърчат между тях с бетонната си неприветливост, за да ни напомнят, че небето е целта на погледа ни. Така трябваше да бъде. Отговор на въпроса обаче те не даваха.
Дърветата, сякаш разбрали, в своята палитра от все още неувяхнало зелено, напиращо жълто и прекрасно тъмночервено, оставяха сградите да стърчат между тях с бетонната си неприветливост, за да ни напомнят, че небето е целта на погледа ни. Така трябваше да бъде. Отговор на въпроса обаче те не даваха.
Младите семейства водят децата си в парка. В очите им - смеха на детството, съчетан с надежда, че утрешният ден ще е дори по-красив от днешния. Сякаш закъснял колоездач пори студения въздух по полупразните улици, за да догони автобуса ми. Ексцентрично момиче нетърпеливо гледа към пресичащата си приятелка - дали ще стигне автобуса? И тя се качва. Усмивки по лицата им. Животът е прекрасен!
На стълбите пред университета хората чакат своите приятели. Или някой друг? Загледани са всеки в нещо различно. Аз - в лицата им. Не е ли красиво да си навън в такъв ден? Христо Георгиев мъдро гледа към нас от позицията на вековното си величие...
А паркът се напълни с малки редривъри... които умират да си играят с всеки, който ги повика.
А паркът се напълни с малки редривъри... които умират да си играят с всеки, който ги повика.
Природата се е разлудувала да ни подари още един хубав ден... възползвахте ли се?
Няма коментари:
Публикуване на коментар