СЕРИЯ ПЪТЕПИСИ: Хърватска - Крк, Крка, Дубровник....

И така, да подхванем оттам, откъдето приключихме....

На следващата сутрин започна пътешествието към остров Кърк. На хърватски това се изписва Крк, но сега няма да ви занимавам със старобългарски и сръбски и хърватски редакции... Важното е, че хърватските острови по правило имат странни имена: Крк, Црес, Раб, Паг, Хвар, Олиб, Молаб и т.н. Имената са повече на преиначен латински. в нашия случай Крк идва от Curicta. На острова се стига по два аркови моста, единият от които се виждаше от хотела ни. това придаваше допълнителен колорит на и без това чудесното място:
След като преминахме на острова се порадвахме на панорама към Риека и потеглихме към едноименния му главен град. Кърк е малко китно градче, наследило древно римско селище, от което се е запазила една мозайка, от малко по-късно са средновековните стени и катедралата, която е в интересния стил на далматинските романски и ренесансови катедрали - от бял камък от островите (Бар и Паг са кариери и до днес...). Невероятният пейзаж от морето обяснява защо има толкова много туристи, които пренаселват града още от май...
Освен леко попретъпкано, градчето е и красиво - има една стра катедрала от 13. век и малко римски мозайки. Но малките улички и стените му всъщност му придават тази прелест. Самият остров също е добро място за посещение (и за море) - зелен, просторен, макар и с малко плажове. Хората са изключително мили и спокойни както в цяла Далмация...

От острова продължихме по крайбрежието по така наречената „Ядранска (Адреатическа) магистрала“ - Д8. Това не е автомагистрала, а просто старият двулентов път. Въпреки това е изключително добре поддържан - коси се, мие се и така нататък. А от дясната му страна върви морето със страхотни гледки. Ако някой пътува през Далмация му препоръчвам този вариант пред по-бързата, но и далеч по-постна магистрала А1, която се движи зад планините. Ето защо:Пътят ни продължи доста дълго с този пейзаж - островите вдясно. По-интересна беше срещата ни с местните имена на морски деликатеси: докато ние използваме предимно гръцки и турски думи, в Далмация рибарите сами са дали имена на улова си. В резултат на калмарите казват „лигни“(ед. ч. - лИгня), а на октопода - „хоботница“. Въпреки тези незначителни проблеми, обаче, си облизахме пръстите... А през това време шофьорите ни бяха наловили малко местна фауна:
При правенето на тази снимка не са наранени животни: върнахме ги в морето и сега сигурно си живуркат....

Крайна цел на пътуването ни беше Дубровник, но по пътя, близо до Шибеник, решихме да преминем набързо през един от националните паркове на Хърватска - долината и водопадите на река Кърка (отново Крка). За наше съжаление отбивката не се отказа толкова кратка, но пък за огромна радост ни предложи изключителни гледки... По-късно ще пусна и снимки от устието на реката в морето, но тук има няколко, които ще оставя без коментар:
След тази последна по-значителна спирка започна последната част от дългия път към Дубровник. Благодарение на няколко ситуации, които ни дозабавиха - ремонт на пътя и лекото (15 минути) задържане на босненско-хърватската граница (най-южната част на хърватска е отделена от страната с ивица босненска земя при курорта Неум) пристигнахме в Дубровник в 2.00. Противно на българското мърляво отношение към всекиго, който плаща, тук в два ни посрещнаха с усмивка и любезно ни помолиха да изчакаме поднасянето на вечерята ни - трябваше да я затоплят. На персонала не му беше особено забавно и хубаво да работи посред нощ, но се усмихва и не ни обвиняваха за нищо... Просто така е станало. Самият ни хотел всъщност беше комплекс добре оборудвани дървени бунгала, разположени в парка на вила от 14. век: отново идеално местенце за пренощуване.

И така - на следващата сутрин започнахме разходката из дуровник. този град, възникнал някъде в смутните времена на Великото преселение, е може би най-добре запазениата историческа крепост, сред която кипи живот. Причината? Дубровник е имал специален статут по византийско време и не е бил унищожен тогава. Сърбите обаче не са се показали толкова цивилизовани: през 1991 година Дубровник е бил обстрелван, дори и с артилерия... и не само той. местните не пропускат да споменат този факт и показват дупките по стените.

А зад стените се крият множество изненади.Но за да стигне до тях човек трябва да мине през портите - по-централни са западните врати (Портите към Плоче). Там ни чака градската стража:
и група далматински музиканти:
Зад тях се излиза на централната градска улица: Страдун (ех, този латински). Някога Дубровник е бил търговска република и това съчетание остава твърде важно за гражданите му и до днес. Това е първата държава в Европа, която отменя робството - още от 14. век и затова поставя на знамето си червения надпис Libertas -всички жители на града са били свободни. Управлението също е било на принципа на републиката. но за разлика от Венеция с нейните пожизнени дожи, управниците на Рагуза (другото име на града) са управлявали точно по три месеца - така не е можело да крадат. Градът пък се замогнал главно покрай търговията - през 13. век получил от сърбите монопол върху търговията със сребро от днешна Босна и с този капитал си построил търговска и военна флота. С това оръжие републиката е устояла четири века на опитите на венеция да я унищожи. как са го постигнали - ами, според един пътешественик: „Местните хора търгувант с приятелите си, бият се с враговете си, а всички останали шпионират.“

Ето и снимки от Страдун - главната търговска и единствена широка улица в крепостта:
Понеже стените обграждат малка площ, местните не са имали друга възможност освен да разгърнат града на височина и да направят улиците малки (това май доста им е помогнало за шпионажа, защото ситуацията много напомня някои новопостроени софийски квартали, където можеш както да се здрависаш със съседа си отсреща, така и да го наплюеш). В центъра на града се намират три неща: митницата, двореца на администратора (там той е живял само за своите 3 месеца) и катедралата на името на Свети Влас - покровителя на града (не само на братя Диневи :) ) :
Следващата ми дестинация бяха стените: разходката по тях е най-хубавото, което можете да направите в Дубровник (и да видите някои скрити местенца). Ето няколко мои снимки:
Казах ви, че има скрити места.

И накрая - най-хубавият изглед от Дубровник ще получит от пътя, който води към летището и Черна гора. невероятен е! Очаквайте продължение...

СЕРИЯ ПЪТЕПИСИ: Хърватска - Загреб, Риека, „Увала Скот“

Този пътепис е за посещението ми в Република Хърватска - една интересна и близка държава, за която обаче знаем твърде малко. Повечето българи са били само до Загреб или до Дубровник, евентуално и до Риека. Толкоз. Но страната крие неочаквани природни и културни богатства, които направо ме омагьосаха...

За „великолепието“ на страната само бях чувал. знаех и малко за географията ѝ. Бях минавал оттам, но само транзитно. Също така бях чувал очарователни характеристики за природата и градовете. Но нищо повече. Затова ми се наложи да заучавам доста за историята и забележителностите на градовете. Нищо, беше полезно.

Тръгването тоново се състоя от „митичния“ Руски паметник някъде около 21.00 на 30. април 2008 г. Нощното пътуване през Сърбия не е твърде интересно преживяване, особено ако си минавал повече от 50 пъти оттам и знаеш пътя наизуст (до подробности като крайпътната столария „Ясен“, например :D ). сутринта присдтигнахме в Загреб около 7.00 и ни се наложи да се събуждаме с кафе на Glavni kolodvor (или Централна гара). Местенцето си струваше, а и пред него се е разположил един много хубав площад със статуя на първия хърватски крал Томислав. Нямаше как да се въздържа от снимка пред тази историческа личност:

(Голям съм идиот, нали.) Малко по-късно дойде и екскурзоводът ни и започнахме с панорамната обиколка из града. Прозвището „малката Виена“ според мен градът никак не заслужава - Виена е сива и скучна с нейния „имперски блясък“. Барокът и неокласиката на Загреб в съчетание със зеленината го правят повече събрат на малките, китни барокови градчета като Грац и Линц. А те са много по-хубави от студената каменна Виена. След този тур с автобус из бароков загреб, се спряхме пред една от най-красивите сгради на града - Катедралата. Тя се издига на мястото на стария Загреб и пред себе си има невероятна статуя на Богородица в италиански стил.

В Средновековието са съществували два града на място на днешния - Загреб е бил епископия, а срещу него е бил свободният град Градец. Жителите им често водели битки по незначителни въпроси. Но днес на мястото на разделялата ги река има мост, а до него се намира тази статуя на Св. Георги:
Точно зад нея се нимрат вратите на стария Градец. Там има храм на Богородица, която спасила града от голям пожар. Затова и до днес и палят свещи и я молят за разни неща:
Зад портата, в старите стени на града, се намира администрацията на Хърватска. там има и няколко църкви, една запазена бойна кула и други интересни нещица. Но това не е най-важното за града. По-важна е спокойната му атмосфера, уреденото му ежедневие и множеството млади хора, които постоянно обикалят улиците му. Това прави града невероятно приятно за посещение място. Поне според мен. Най-оживената част на града е т. нар. Долен град (Donji Grad) с неговите барокови сгради и площада на бан Йелашич. Там се намира и Загребският „Ди Треви“(по думите на екскурзовода) - фонтанът Манудшевац, който дал името на града. Според легендата по тези земи имало голяма суша. Когато обаче хърватският крал тръгнал на поход, видял една девойка да налива вода от един свеж извор. Затова извикал: „Мандо (името на момата), заграби!“ и така се стигнало до името Загреб. Ето го и фонтанът:
(Този с бялата риза е екскурзоводът.) След няколко часа приятно шляене, ходене по магазини и леко хапване, се отправихме към Риека (да, значи "река").

Общо взето от хърватска на запад започват нормалните пътища. За нула време (шест-седем години) страната успя да построи стотици километри магистрала и днес притежава мрежа от около 1300 км. По времето, по което ние пътувахме магистралата до риека все още беше отворена само наполовина, но тунелите по нея могат да удивят всеки: тя преминава през труднопроходими, високи планини, но въпреки всичко е магистрала и позволява бързо движение. в самата Риека пътят също е трудно построен и напомня за италианската A10 - "Autostrada di fiori", която е само тунели и мостове...

Риека е главното пристанище на Хърватска и на почти цяла Централна Европа. Градът е относително нов - развива се едва през 17. -18. век, а от 19. век става по-важен заради близкия курорт Опатия. Разположен е изключително красиво на морето - като Генуа или Неапол. Иначе няма много интересни места в него - една главна улица с часовникова кула и почти само това. Ето я:Ако искате да погледнете и една доста нескопосана панорама, я имате веднага...
След Риека продължихме около 20 км. по един невероятно красим крайбрежен път, за да стигнем до хотела с на-прекрасна гледка, в който съм отсядал... Мястото се нарича „Увала (залив) „СКОТ““ по името на английско семейство, което построило първия хотел тук. Обозначано едва ли не на всеки 300 метра, намирането му е лесно... Всъщност представлява един комплекс в лек соц-стил, но затова пък изчистен и белицък, чиито стаи са точно над морето. Ето за каква панорама говоря:Това пък е самият хотел - по-скоро трябва да кажа комплекс, защото се състои от 10-ина сгради:
Това е засега, скоро ще публикувам и пътуването по-нататък.

Народен всеучилищен химн

Наближава един много хубав, тържествен и паметен български празник - 24. май. Този празник за мен не притежава и малка част от въздействието си без една от най-прекрасните български песни - народният всеучилищен химн „Кирил и Методий“. Тази песен носи огромен заряд най-вече чрез текста си, дело на един от най-големите и неразбрани български интелектуалци - Стоян Михайловски.

Дотук добре. за съжаление текстът, който той е написал в далечната 1882 г. носи и сложния му, често архаичен изказ... Това е помогнало днес текстът да се преиначава по десетки начини в някои свои части (най-често отделни думи). Още по-кощунственото обаче е, че изключително православната и християнска природа на този текст е наложила той да бъде променен „идеологически“... като от него се ликвидира думата „Бог“ например. Тези подигравки с текста ме дразнят откровено, затова тук ще публикувам оригиналната версия, която пазя от мама Доби, Бог да я прости!

Кирил и Методий

Български всеучилищен химн

"Върви, народе възродени,

към светла бъднина върви,

с книжовността, таз сила нова,

съдбините си ти поднови!

Върви към мощната Просвета!

В световните борби върви,

от длъжност неизменно воден -

и Бог ще те благослови!

Напред! Науката е слънце,

което във душите грей!

Напред! Народността не пада

там, дето знаньето живей!

Безвестен беше ти, безславен!...

О, влез в Историята веч,

духовно покори страните,

които завладя със меч!..."

Тъй солунските двама братя

насърчаваха дедите ни...

О, минало незабравимо,

о, пресвещени старини!

България остана вярна

на достославний тоз завет -

в тържествуванье и в страданье

извърши подвизи безчет...

Да, родината ни години

пресветли преживя, в беда

неописуема изпадна,

но върши дългът се всегда!

Бе време, писмеността наша

кога обходи целий мир;

за все световната просвета

тя бе неизчерпаем вир;

бе и тъжовно робско време...

Тогаз Балканский храбър син

навеждаше лице под гнета

на отоманский властелин...

Но винаги духът народен;

подпорка търсеше у вас,

о, мъдреци!... През десет века

все жив остана ваший глас!

О, вий, които цяло племе

извлякохте из мъртвина,

народен гений възкресихте -

заспал в глубока тъмнина;

подвижници за права вярна,

сеятели на правда, мир,

апостоли високославни,

звезди върху Славянски мир,

бъдете преблагословени,

о вий, Методий и Кирил,

отци на българското знанье,

творци на наший говор мил!

Нека името ви да живее

във всенародната любов,

речта ви мощна нек се помни

в Славянството во век веков!

Русе, 1882, априлий 15
[сп. "Мисъл", 1892, кн. IX-X]

СЕРИЯ ПЪТЕПИСИ: Преспа

И така, към това място чаках да отида от доста дълго време. Както и за повечето хора в България (предполагам) първото ми запознаване с местността беше от телевизията: не си спомням вече кой беше направил един твърде интересен филм за остров „Св. Ахил“, но той запали интереса ми. За малко... Толкова успешно бях забравил този филм от много други пътувания, че той почти изчезна от паметта ми. По стечение на обстоятелствата обаче попаднах на един пътепис, който беше ходил дотам с кола и това отново разпали интереса ми.

И така на 24. ноември 2007 г. потеглихме. От до болка познатия ми „Руски паметник“ по известния също така до болка познатия на всеки софианец път за Гърция... Есенният пейзаж по долината на Струма не ми е от най-любимите, особено в края на ноември. Предпочитам пролетта, когато всичко е зелено, а на слънцето контрастира само снегът по Рила, Пирин и Беласица. Тъй че ще се задоволя само бегло да спомена тази част от пътя. В Гърция разбира се по това време всичко е още по-изсъхнало с изключение на зимниците. и така, стигнахме Солун...

За да тръгнете към Преспа след като се качите на магистрала А2 (Εγνατία οδός) трябва да търсите табелите за Едеса. Пътят не е твърде дълъг, но е малко скучноват - еднообразни селца, селскостопанска техника, скучна и сива равнина. А, да - и ако ще спирате някъде гледайте да е на първото възможно място - спирки с тоалетна се намират твърде рядко между Солун и Едеса. Тази монотонност на пейзажа се пречупва обаче от няколкото изправени до пътя могили и няколко колони, които ще видите вдясно...

Това е Пела (Πέλλα) - столицата на Филип и Александър. Някога голямо и оживено пристанище, сега градът е насред равно поле. Причината е, че морето в продължение на хиляди години се е оттегляло от тази равнина, а реките Алиакмонас, Лудиас и Вардар изсипвали в нея наносите си. Затова когато пристанище вече нямало, градът бил напълно изоставен и днес от него са останали малко останки. Малко, но какви... всъщност в пела са добре запазени две огромни подови мозайки: една, изобразяваща ловна сцена, и втора със сюжета „отвличането на Персефона“. За съжаление фотоапаратът ми имаше проблеми в Пела и нямам снимки. Но ето една свалена от Интернет, за да добиете представа:



Това представлява запазената част от Пела - не е много: агората и две големи къщи, но пък е доста ценно заради мозайките. Има и малък музей с различни статуи, няколко Александрови глави и разни други дребни, но красиви нещица... и е само на 40 километра от Солун.

Най-интересното за мен обаче беше историята на една от могилите близо до града. В края на 4. век пр. Хр. погребали някакъв човечец там. Малко след това дошли иманярите и, разбира се, ошушкали цялото погребение и всичко ценно. Гробницата си останала... След един век друг човек решил да „повтори“ удара, но се намерил в празна гробница. Можете да си представите беса му, който той естествено излял в нецензурни графити по адрес на първите обирджии. през 2. век пр. Хр. обаче се намерил и трети обирджия, които също теглил по една майна в писмена форма и на първия, и на следващия. Така в тази гробница се помещава ценна филологическа информация - как са се псували древните гърци. Класиците да ходят да се осведомят и да драснат по някой ред на мен и на Атина/Оги/Райка/Пресиян и сие.

Следващата ми цел беше Науса (Ναούσα). На български името на този град е Негуш. в древността наблизо се помещавала Миеза, където Аристотел разположил школата си и където учил Александър. В по-ново врем тук е имало голямо въстание в 1822 г., когато били избити много гърци и българи. Ще оставя настрана въпросите за това кои са били подбудителите на въстанието - не ми е работа да се занимавам с етнически спорове, по които не съм компетентен. Важното е, че градът е разположен на изключително място - тераса на планината Каракамен/Вермион. Има няколко църкви от 19. век, но най-много ме впечатли паркът, разположен в самото подножие на планината. Ето го:

Изключително красиво и приятно място, особено след 7 часа път от София... а там ме чакаше ето този приятел:

Но това не е толкова важно, нали... Изключително красиви са и изворите на река Арапица, която извира оттук:
В самия парк, наречен „Св. Николай“ се намира и малко параклисче, на мястото на стара църква, която е била опожарена през въстанието. Интересното е, че клисарят й говори и разбира български (но не и пред гърци). На тръгване от парка видяхме и интересен начин за малко повечко приключение в района: езда:Освен в парка, в рамките на града спряхме и при водопада на реката, където няколко жени от града се хвърлили, за да не ги хванат турците. В памет на събитието е издигната статуя на млада невеста - негушанка:
Самият водопад е в доста неугледна среда под един бетонен мост, а и е доста обрасъл в треволяк. Затова не смятам да публикувам снимки. С това краткото ни посещение в Негуш приключи. Близо до водопада имаше и малко параклисче, където запалих свещ.

След малък преход на север достигнахме и мястото ни за нощуване - Едеса (Έδεσσα) или на български - Вòден. Понеже месецът беше ноември, се беше вече стъмнило и не успяхме да видим основната атракция на града - водопадите на река Вода (Βοδάς). Иначе в града има голяма митрополия и малка средновековна крепост. Някой обаче е искал да я унищожи по доста интересен начин: някога водите на реката са били спирани (със стена или нещо подобно) на височината на днешния град (крепостта е доста по-ниско). Неизвестно кога обаче реката била прекарана точно през крепостта и затворена вътре я запълнила с варовици (водата е варовита). Има и още една атракция - малък „стар град“, наречен „Вароша“ (Βαρόσι).
Но, да се върна на водопадите... Това, че се беше стъмнило се оказа голям късмет за нас. Водопадите бяха осветени! Променящите се светлини върху огромната водна маса на двата водопада - Големия и Двойния, бяха уникални за наблюдение. ето и няколко снимки:

Отне ни около половин час да се възхитим на гледката. Идеята със светлините е наистина страхотна. не зная колко струва, но определено има ефект... поне за окото. Воден наистина предлага неповторима красота.

След възхищението на водопадите се настанихме в един добър хотел - „Алфа“, препоръчвам ви го, ако отивате натам. Проблемите с таверната и обслужването там обаче няма да коментирам. другият ден беше предвиден за голямата цел - Малкото Преспанско езеро и остров „Св. Ахил“, където се намира едноименната базилика с гроба на цар Самуил...

Но преди това трябваше да довършим програмата от предния ден и да видим водопадите на светло. Изненадата ни обаче беше голяма, защото се оказа, че дебитът им изведнъж е спаднал на половина. Нямам идея защо е станало така, но вероятно някъде над града има язовирна стена, която контролира притока на вода. Ето и снимки от водопадите на светло:

Сред този последен поглед към падащата вода (между другото, човек може да се разходи и зад самия водопад) започна и дългото пътуване към езерото. То преминава през самата планина над Едеса - там има блата, които са защитена територия, покрай езерото Вегоритида и към град Флорина (Φλώρινα, или Лерин на български) и през планината Перистери (Пелистер, но името идва със сигурност от гръцки... περιστέρι - гълъб). Горе в планината човек наистина усеща колко беден е този край на Гърция - стари къщи, често недоизмазани... Причините за тази изостаналост са много - планински релеф, липса на транспортни коридори, разположение близо до границите на враждебни в миналото държави - Югославия (в Лерин още има табели затам) и Албания. Самият район също е имал доста смесено население: още в 16. век Лерин е заселен с множество турски фамилии и до 20. век султанът държи гарнизони там. Самият град има стара част, разположен по реката, както и исторически музей, където се помещават запазенитге фрески от базиликата „Св. Ахил“. За съжаление никога не съм имал възможност да ги видя. но кой знае, може би някой ден.
Пропуснах обаче най-важното - как да се ориентирате, за да стигнете до Преспа ... ами следвате табелите за Флорина, а щом стигнете дотам - следвате пътя за Кастория. Започвате едно доста тежко изкачване и след като слезете отново в дясно е отбивката с табела за Преспа (Πρέσπες).
След като изкачите още един рид (в този край на Балканите те нямат край) пред очите ви ще се изпречи това:
Нашият остров е десният - по-големият и с два малки върха. Планините отзад са в Албания (страна, която съм виждал само от разстояние), а вдясно зад малкото ридче е Голямото Преспанско езеро, което Република Македония, Гърция и Албания си делят. За да се стигне до острова се прекосява пясъчната коса между двете езера.
Няколоко думи и за тях - няма да ви отегчавам с данни за площ и дълбочина (ще се задоволя само да кажа, че Малкото езеро е дълбоко 3- 4 метра), а ще се концентрирам върху по-интересното. Под планината Галичица (не се вижда, тя е само в РМ) водите на Голямото Преспанско езеро изтичат на 200 метра по-надолу в Охридското. Това става изцяло по карстов, подземен път, но е доказано чрез експерименти с боя. Самите преспански езера пък черпят вода отоколните планини, но албанците са изкопали канал от Малкото до близкия град Девол. В езерата има няколко редки вида риба - блескач (нивичка) и скбар (скобуст). Истинският специалитет на региона обаче е бобът - едрозърнест, като смилянския. Интересното е, че вместо колове се използват тръстикови пръчки за бобеници. Последна важна подробност е, че (за съжаление на феновете на Димитър Талев) град Преспа днес не съществува. Най-доброто предположение гласи, че така се е казвал крепостта от остров „Св. Ахил“, която Самуил превърнал в своя резиденция вероятно към 981 г.

И така, да минем към самия остров. След като преминете между двете езера ще видите отклонение за него. То всъщност води до един паркинг. На острова автомобили не се допускат. От паркинга започва дълъг понтонен мост, който е построен наскоро (през 2002, май) от гръцкото правителство, за да имат жителите на тази малка суша постоянна връзка с околните селища. Преди това на острова се е стигало само с лодки - така наречените плави. до острова се ходи около 15 минути. Самият той се счита от местните за свято място. Най-големият му изследовател - професер Николаос Муцопулос счита, че тук черкви е имало още от римско време, а някои изследователи предполагат, че там е била една от седемте големи базилики, които Борис е построил след Покръстването на България, за да се утвърди новата вяра. Всички местни и до сега почитат празника на Св. Ахил -15. май. той ебил Лариски ерпископ от 4. век и мощите му днес се пазят в родния му град. По времето на самуил на острова е имало здрави крепостни стени, до които е водил насип, чийто път днес следва потонният мост. По-късно „Св. Ахил“ е станал свещен център. На острова е имало 12 църкви, затова поверието гласи, че на него не трябва да има повече от 11 къщи - за да може църквите да са повече от къщите. Днес там живее 1 семейство от смесен произход, които държат кръчма (с възможности за хотелско настаняване?), няколко кози, кокошки и крави, чието присъстви личи по целия остров (познайте как и внимавайте!).

Още щом стъпите на острова ще видите карта, която ще ви ориентира как се стига да базиликата и до останалите църкви (повечето са или в руини, или заключени, или твърде нови; единствената интересна е манастирът на „Св. Богородица“, но за него после). Когато подминете хълмчето ще видите да се извисява и нейната снага - засегната от времето, но все още величествена:

В нея освен изтритите стенописи в олтарната апсида, които са отчасти пренесени в Лерин и изобразяват епископите на българската църква от 10. век, ще откриете и три гроба в дясната част. Най-далечният е т. нар. гроб В (или на гръцки - Гама), където е бил погребан цар Самуил:
Самата базилика показва, че е царска сграда: с величествеността си, коят не е загубила дори след толкова разрушения. А изгледът през олтарните прозорци е невероятен - водите на езерото и планините отзад. За наш огромен късмет в деня на нашето пътуване се случи да има и сбор на местните. Оказа се, че те говорят на смесен българо-гръцко-албански, но етнически май се числяха повече към последната група...

Но най-любимата ми част от посещението на острова обаче беше изкачването на билото на острова. Гледката от всички страни е страхотна:

В тази снимка виждам да присъстват всички сезони, а хорото ми напомня за безкрайния кръг на времето и вселената: мистичността на мястото наистина ме накара да се почувствам близък, слят с него. Видът на езерото, особено в късна есен или ранна пролет, когато всичко е зелено е уникален. Той не може да се опише, трябва да се усети.

Какво още може да правите наоколо? Ами - да обядвате в кръчмата на острова, да посетите изоставения манастир „Св. Богородица“ от 16. век, който се намира на другия му край (хващате пътеката от базиликата и ходите 1-2 км.). Това място също е невероятно с изключителните си стенописи и особено с иконата „Св. Богородица Порфирна“ над входа си - предполага се, че това е била иконата-защитница на Самуиловата столица. NB: за да влезете в църкквата просто махнете резето, но после го сложете отново, за да не влизат животни!

След като напуснете острова може да си купите боб и различни сладка от няколко каравани и да посетите село Св. Герман (Άγιος Γέρμανος), което се намира към Голямото езеро (табели има). За съжаление не съм бил в това село. Но винаги има и друг път! То е кръстено на патриарха от времето на Самуил и в него има църква със запазена иконопис, както и квартири за нощуване. За съжаление не можете да преминето в Македония оттам, защото няма граничен пункт, което е много жалко за туристическия потенциал на региона. дано бъдещето да види една по-благоприатна обстановка в региона.

След заминаването ми от острова за последен път се насладих на страхотната панорама:
и когато се качих в автобуса веднага чух Rainbow Blues на Blackmore's Night - и до днес асоциирам песента с това място и с това пътуване: http://www.youtube.com/watch?v=EAG39_iQ0JA.

На връщане последва едно дълго пътуване до София, което завърши в 23.30. Но имаше защо! Мястото, което Самуил е избрал наистина е уникално - закътано, приканващо, истински свято. и най-вече - твърде красиво.

Повече информация за историята на острова и проучването на базиликата в книгата на професор Николаос Муцопулос „Базиликата „Свети Ахилий“ в Преспа“. Понякога екземпляр може да се намери в кръчмата на острова - струва 20€. Ето библиографска справка и снимка на корицата:

Муцопулос, Н. Базиликата „Св. Ахилий“ в Преспа. Изд. „Вион“, Пловдив, 2008. ISBN: 978-954-9501-73-5.

СЕРИЯ ПЪТЕПИСИ...

Тъй като поради редица обстоятелства пътувам сравнително много и това ми доставя изключително удоволствие, реших тук да напиша няколко кратки пътеписа. Дано ви харесат!

Искам обаче преди това да споделя малко за моите представи за пътуването. Без да се опитвам да бъда банален и твърде патетичен при това. За мен пътуването се изразява най-вече в пътя - не ме интересува най-вече да пътувам с приятели или нещо подобно. Обичам да изживявам пътя и местата около себе си. Затова най-много обичам да се навеждам над самия път от първата седалка на автобуса... искам да зная, че онова отдолу продължава безкрайно, да се убедя в това. За мен най-ценна е гледката, изживяването на мястото. Затова и най-много обичам да посещавам нови места... да ги „усвоявам“ и да ги запомням по определен начин в себе си...

И така: ако ви е интересно, четете.

Две кратки стихотворения

Тук ще публикувам две кратки стихотворения. Исках по някакъв начин да ги споделя около изпращането. но то дойде с далеч по-други емоции. Ето как би могло да изглежда едно по-искрено изпращане през моите очи. Лейте крокодилски сълзи :D :

От себе си тук нищо не оставям,
с копнение ще помня този миг,
на който пет години дълги стават
в момента, в който ти се разделиш

с историята, с книгите, с учителя,
със сградата сред кучета и кал,
със онзи дух, на който ме възпитахте,
и който в мен остава - жив и цял.

- - - - -

На попрището жизнено в началото,
неосъзнат, брадясал, упорит инат,
и който май се плаши от раздялата,
но зарад' срщата със утрешния свят.

Написа ни домашните по гръцкия
и ни досаждаше със тъпите шеги,
но ний от теб научихме ли мъничко,
или пък - повече от нас научи ти?

Матурите...

И така, днес беше първата матура. Справих се. Лесно беше. Но това не е чак толкова важното. На връщане се наложи да споря с една дама, която се радваше, че матурите били лесни. За съжаление, не споделям мнението, че това е добре за нас. Защо?

Да се позанимаем със същността на матурата като форма. Матурата като цяло е просто един изпит. Поредният. А щом е изпит, то той трябва да има определено ниво на трудност. И то не едно. Добрият изпит по принцип се състои от лесни и от по-трудни въпроси. Така слабите ученици решават лесните въпроси и получавт средни оценки, а по-добрите получават отлични.
Дотук добре. Какво обаче става оттук нататък? Българската „матура“ е така организирана, щото този, който нищо не знае да получи 3, а този, който малко е внимавал - 5 или 6. Процентът на оценки по средата е изключително нисък. Какво следва от това? Ами много просто - липса на различия в резултатите на изявените и просто средно интелигентните ученици. А това води до едно последствие: обезсмисляе на цялата процедура.
Защото матурата във всички западноевропейски държави (или в повечето) е утвърдена като вход за университета. За целта тя е трудна. Ама адски трудна в някои части - като да рчем изпит в СУ или пък в УНСС. Затва университетите я признават за взет изпит. А не като при нас - за поредните безсмислени 4 часа, прекарани в една стая, от които нищо не зависи.
Тук за пореден път се изправям пред едно недоразумение - защо българската образователна система се плаши да пише двойки. За периода в училище, когато на учениците се гледа като на „ходещи хилядарки“ - разбирам (субсидията за ученик в момента е малко над 1000 лв. в полза на училището). Но след това - защо?! Това е демотивиращо за всички ученици: защо да уча, като никога няма да получа 2 и да ме изритат, а тройката се изкарва и с преписване. това е демотивиращия фактор в системата - няма я тоягата, а от моркова не е останало нищо освен скромните 21 лв. стипендия месечно (сами пресметнете за какво стигат те!). Време е да оценяваме реални знания, а не елементарна логика...
Ето в това е проблемът на външното оценяване - то не оценява нищо освен най-елементарна грамотност, а не образованост, начетеност, а още по-малко - обща култура. Затова за добрите ученици то се превръща в бреме, а за лошите - в спънка.

Какъв е изходът? Ами, изходът са двойките... Във Франция например тези, които не са издържали матурите си, получават диплома за средно образование, но без възможност да продължат във висше училище. Нека и ние направим така. Нека морето от полунеграмотни (винаги ги е имало, не са от вчера...) да остане със завършена гимназия, а истински кадърните да продължат напред. Защо се страхуваме да си признаем? Защо МОН измисли безумна скала за оценяване - единствената в света, където минимална положителна оценка се изкарва с 23,5% от изиптния материал... Време е да се осмелим да кажем на хората истината - вашето дете не става за университета, а вашето - да. Време е да оценяваме, а не да даваме фалшива уверленост и да създаваме спънки на кадърните.