И така, днес беше първата матура. Справих се. Лесно беше. Но това не е чак толкова важното. На връщане се наложи да споря с една дама, която се радваше, че матурите били лесни. За съжаление, не споделям мнението, че това е добре за нас. Защо?
Да се позанимаем със същността на матурата като форма. Матурата като цяло е просто един изпит. Поредният. А щом е изпит, то той трябва да има определено ниво на трудност. И то не едно. Добрият изпит по принцип се състои от лесни и от по-трудни въпроси. Така слабите ученици решават лесните въпроси и получавт средни оценки, а по-добрите получават отлични.
Дотук добре. Какво обаче става оттук нататък? Българската „матура“ е така организирана, щото този, който нищо не знае да получи 3, а този, който малко е внимавал - 5 или 6. Процентът на оценки по средата е изключително нисък. Какво следва от това? Ами много просто - липса на различия в резултатите на изявените и просто средно интелигентните ученици. А това води до едно последствие: обезсмисляе на цялата процедура.
Защото матурата във всички западноевропейски държави (или в повечето) е утвърдена като вход за университета. За целта тя е трудна. Ама адски трудна в някои части - като да рчем изпит в СУ или пък в УНСС. Затва университетите я признават за взет изпит. А не като при нас - за поредните безсмислени 4 часа, прекарани в една стая, от които нищо не зависи.
Тук за пореден път се изправям пред едно недоразумение - защо българската образователна система се плаши да пише двойки. За периода в училище, когато на учениците се гледа като на „ходещи хилядарки“ - разбирам (субсидията за ученик в момента е малко над 1000 лв. в полза на училището). Но след това - защо?! Това е демотивиращо за всички ученици: защо да уча, като никога няма да получа 2 и да ме изритат, а тройката се изкарва и с преписване. това е демотивиращия фактор в системата - няма я тоягата, а от моркова не е останало нищо освен скромните 21 лв. стипендия месечно (сами пресметнете за какво стигат те!). Време е да оценяваме реални знания, а не елементарна логика...
Ето в това е проблемът на външното оценяване - то не оценява нищо освен най-елементарна грамотност, а не образованост, начетеност, а още по-малко - обща култура. Затова за добрите ученици то се превръща в бреме, а за лошите - в спънка.
Какъв е изходът? Ами, изходът са двойките... Във Франция например тези, които не са издържали матурите си, получават диплома за средно образование, но без възможност да продължат във висше училище. Нека и ние направим така. Нека морето от полунеграмотни (винаги ги е имало, не са от вчера...) да остане със завършена гимназия, а истински кадърните да продължат напред. Защо се страхуваме да си признаем? Защо МОН измисли безумна скала за оценяване - единствената в света, където минимална положителна оценка се изкарва с 23,5% от изиптния материал... Време е да се осмелим да кажем на хората истината - вашето дете не става за университета, а вашето - да. Време е да оценяваме, а не да даваме фалшива уверленост и да създаваме спънки на кадърните.
Да се позанимаем със същността на матурата като форма. Матурата като цяло е просто един изпит. Поредният. А щом е изпит, то той трябва да има определено ниво на трудност. И то не едно. Добрият изпит по принцип се състои от лесни и от по-трудни въпроси. Така слабите ученици решават лесните въпроси и получавт средни оценки, а по-добрите получават отлични.
Дотук добре. Какво обаче става оттук нататък? Българската „матура“ е така организирана, щото този, който нищо не знае да получи 3, а този, който малко е внимавал - 5 или 6. Процентът на оценки по средата е изключително нисък. Какво следва от това? Ами много просто - липса на различия в резултатите на изявените и просто средно интелигентните ученици. А това води до едно последствие: обезсмисляе на цялата процедура.
Защото матурата във всички западноевропейски държави (или в повечето) е утвърдена като вход за университета. За целта тя е трудна. Ама адски трудна в някои части - като да рчем изпит в СУ или пък в УНСС. Затва университетите я признават за взет изпит. А не като при нас - за поредните безсмислени 4 часа, прекарани в една стая, от които нищо не зависи.
Тук за пореден път се изправям пред едно недоразумение - защо българската образователна система се плаши да пише двойки. За периода в училище, когато на учениците се гледа като на „ходещи хилядарки“ - разбирам (субсидията за ученик в момента е малко над 1000 лв. в полза на училището). Но след това - защо?! Това е демотивиращо за всички ученици: защо да уча, като никога няма да получа 2 и да ме изритат, а тройката се изкарва и с преписване. това е демотивиращия фактор в системата - няма я тоягата, а от моркова не е останало нищо освен скромните 21 лв. стипендия месечно (сами пресметнете за какво стигат те!). Време е да оценяваме реални знания, а не елементарна логика...
Ето в това е проблемът на външното оценяване - то не оценява нищо освен най-елементарна грамотност, а не образованост, начетеност, а още по-малко - обща култура. Затова за добрите ученици то се превръща в бреме, а за лошите - в спънка.
Какъв е изходът? Ами, изходът са двойките... Във Франция например тези, които не са издържали матурите си, получават диплома за средно образование, но без възможност да продължат във висше училище. Нека и ние направим така. Нека морето от полунеграмотни (винаги ги е имало, не са от вчера...) да остане със завършена гимназия, а истински кадърните да продължат напред. Защо се страхуваме да си признаем? Защо МОН измисли безумна скала за оценяване - единствената в света, където минимална положителна оценка се изкарва с 23,5% от изиптния материал... Време е да се осмелим да кажем на хората истината - вашето дете не става за университета, а вашето - да. Време е да оценяваме, а не да даваме фалшива уверленост и да създаваме спънки на кадърните.
Няма коментари:
Публикуване на коментар