И така, към това място чаках да отида от доста дълго време. Както и за повечето хора в България (предполагам) първото ми запознаване с местността беше от телевизията: не си спомням вече кой беше направил един твърде интересен филм за остров „Св. Ахил“, но той запали интереса ми. За малко... Толкова успешно бях забравил този филм от много други пътувания, че той почти изчезна от паметта ми. По стечение на обстоятелствата обаче попаднах на един пътепис, който беше ходил дотам с кола и това отново разпали интереса ми.
И така на 24. ноември 2007 г. потеглихме. От до болка познатия ми „Руски паметник“ по известния също така до болка познатия на всеки софианец път за Гърция... Есенният пейзаж по долината на Струма не ми е от най-любимите, особено в края на ноември. Предпочитам пролетта, когато всичко е зелено, а на слънцето контрастира само снегът по Рила, Пирин и Беласица. Тъй че ще се задоволя само бегло да спомена тази част от пътя. В Гърция разбира се по това време всичко е още по-изсъхнало с изключение на зимниците. и така, стигнахме Солун...
За да тръгнете към Преспа след като се качите на магистрала А2 (Εγνατία οδός) трябва да търсите табелите за Едеса. Пътят не е твърде дълъг, но е малко скучноват - еднообразни селца, селскостопанска техника, скучна и сива равнина. А, да - и ако ще спирате някъде гледайте да е на първото възможно място - спирки с тоалетна се намират твърде рядко между Солун и Едеса. Тази монотонност на пейзажа се пречупва обаче от няколкото изправени до пътя могили и няколко колони, които ще видите вдясно...
Това е Пела (Πέλλα) - столицата на Филип и Александър. Някога голямо и оживено пристанище, сега градът е насред равно поле. Причината е, че морето в продължение на хиляди години се е оттегляло от тази равнина, а реките Алиакмонас, Лудиас и Вардар изсипвали в нея наносите си. Затова когато пристанище вече нямало, градът бил напълно изоставен и днес от него са останали малко останки. Малко, но какви... всъщност в пела са добре запазени две огромни подови мозайки: една, изобразяваща ловна сцена, и втора със сюжета „отвличането на Персефона“. За съжаление фотоапаратът ми имаше проблеми в Пела и нямам снимки. Но ето една свалена от Интернет, за да добиете представа:
Това представлява запазената част от Пела - не е много: агората и две големи къщи, но пък е доста ценно заради мозайките. Има и малък музей с различни статуи, няколко Александрови глави и разни други дребни, но красиви нещица... и е само на 40 километра от Солун.
Най-интересното за мен обаче беше историята на една от могилите близо до града. В края на 4. век пр. Хр. погребали някакъв човечец там. Малко след това дошли иманярите и, разбира се, ошушкали цялото погребение и всичко ценно. Гробницата си останала... След един век друг човек решил да „повтори“ удара, но се намерил в празна гробница. Можете да си представите беса му, който той естествено излял в нецензурни графити по адрес на първите обирджии. през 2. век пр. Хр. обаче се намерил и трети обирджия, които също теглил по една майна в писмена форма и на първия, и на следващия. Така в тази гробница се помещава ценна филологическа информация - как са се псували древните гърци. Класиците да ходят да се осведомят и да драснат по някой ред на мен и на Атина/Оги/Райка/Пресиян и сие.
Следващата ми цел беше Науса (Ναούσα). На български името на този град е Негуш. в древността наблизо се помещавала Миеза, където Аристотел разположил школата си и където учил Александър. В по-ново врем тук е имало голямо въстание в 1822 г., когато били избити много гърци и българи. Ще оставя настрана въпросите за това кои са били подбудителите на въстанието - не ми е работа да се занимавам с етнически спорове, по които не съм компетентен. Важното е, че градът е разположен на изключително място - тераса на планината Каракамен/Вермион. Има няколко църкви от 19. век, но най-много ме впечатли паркът, разположен в самото подножие на планината. Ето го:
Изключително красиво и приятно място, особено след 7 часа път от София... а там ме чакаше ето този приятел:
Но това не е толкова важно, нали... Изключително красиви са и изворите на река Арапица, която извира оттук:
В самия парк, наречен „Св. Николай“ се намира и малко параклисче, на мястото на стара църква, която е била опожарена през въстанието. Интересното е, че клисарят й говори и разбира български (но не и пред гърци). На тръгване от парка видяхме и интересен начин за малко повечко приключение в района: езда:
Освен в парка, в рамките на града спряхме и при водопада на реката, където няколко жени от града се хвърлили, за да не ги хванат турците. В памет на събитието е издигната статуя на млада невеста - негушанка:
Самият водопад е в доста неугледна среда под един бетонен мост, а и е доста обрасъл в треволяк. Затова не смятам да публикувам снимки. С това краткото ни посещение в Негуш приключи. Близо до водопада имаше и малко параклисче, където запалих свещ.
След малък преход на север достигнахме и мястото ни за нощуване - Едеса (Έδεσσα) или на български - Вòден. Понеже месецът беше ноември, се беше вече стъмнило и не успяхме да видим основната атракция на града - водопадите на река Вода (Βοδάς). Иначе в града има голяма митрополия и малка средновековна крепост. Някой обаче е искал да я унищожи по доста интересен начин: някога водите на реката са били спирани (със стена или нещо подобно) на височината на днешния град (крепостта е доста по-ниско). Неизвестно кога обаче реката била прекарана точно през крепостта и затворена вътре я запълнила с варовици (водата е варовита). Има и още една атракция - малък „стар град“, наречен „Вароша“ (Βαρόσι).
Но, да се върна на водопадите... Това, че се беше стъмнило се оказа голям късмет за нас. Водопадите бяха осветени! Променящите се светлини върху огромната водна маса на двата водопада - Големия и Двойния, бяха уникални за наблюдение. ето и няколко снимки:
Отне ни около половин час да се възхитим на гледката. Идеята със светлините е наистина страхотна. не зная колко струва, но определено има ефект... поне за окото. Воден наистина предлага неповторима красота.
След възхищението на водопадите се настанихме в един добър хотел - „Алфа“, препоръчвам ви го, ако отивате натам. Проблемите с таверната и обслужването там обаче няма да коментирам. другият ден беше предвиден за голямата цел - Малкото Преспанско езеро и остров „Св. Ахил“, където се намира едноименната базилика с гроба на цар Самуил...
Но преди това трябваше да довършим програмата от предния ден и да видим водопадите на светло. Изненадата ни обаче беше голяма, защото се оказа, че дебитът им изведнъж е спаднал на половина. Нямам идея защо е станало така, но вероятно някъде над града има язовирна стена, която контролира притока на вода. Ето и снимки от водопадите на светло:
Сред този последен поглед към падащата вода (между другото, човек може да се разходи и зад самия водопад) започна и дългото пътуване към езерото. То преминава през самата планина над Едеса - там има блата, които са защитена територия, покрай езерото Вегоритида и към град Флорина (Φλώρινα, или Лерин на български) и през планината Перистери (Пелистер, но името идва със сигурност от гръцки... περιστέρι - гълъб). Горе в планината човек наистина усеща колко беден е този край на Гърция - стари къщи, често недоизмазани... Причините за тази изостаналост са много - планински релеф, липса на транспортни коридори, разположение близо до границите на враждебни в миналото държави - Югославия (в Лерин още има табели затам) и Албания. Самият район също е имал доста смесено население: още в 16. век Лерин е заселен с множество турски фамилии и до 20. век султанът държи гарнизони там. Самият град има стара част, разположен по реката, както и исторически музей, където се помещават запазенитге фрески от базиликата „Св. Ахил“. За съжаление никога не съм имал възможност да ги видя. но кой знае, може би някой ден.
Пропуснах обаче най-важното - как да се ориентирате, за да стигнете до Преспа ... ами следвате табелите за Флорина, а щом стигнете дотам - следвате пътя за Кастория. Започвате едно доста тежко изкачване и след като слезете отново в дясно е отбивката с табела за Преспа (Πρέσπες).
След като изкачите още един рид (в този край на Балканите те нямат край) пред очите ви ще се изпречи това:
Нашият остров е десният - по-големият и с два малки върха. Планините отзад са в Албания (страна, която съм виждал само от разстояние), а вдясно зад малкото ридче е Голямото Преспанско езеро, което Република Македония, Гърция и Албания си делят. За да се стигне до острова се прекосява пясъчната коса между двете езера.
Няколоко думи и за тях - няма да ви отегчавам с данни за площ и дълбочина (ще се задоволя само да кажа, че Малкото езеро е дълбоко 3- 4 метра), а ще се концентрирам върху по-интересното. Под планината Галичица (не се вижда, тя е само в РМ) водите на Голямото Преспанско езеро изтичат на 200 метра по-надолу в Охридското. Това става изцяло по карстов, подземен път, но е доказано чрез експерименти с боя. Самите преспански езера пък черпят вода отоколните планини, но албанците са изкопали канал от Малкото до близкия град Девол. В езерата има няколко редки вида риба - блескач (нивичка) и скбар (скобуст). Истинският специалитет на региона обаче е бобът - едрозърнест, като смилянския. Интересното е, че вместо колове се използват тръстикови пръчки за бобеници. Последна важна подробност е, че (за съжаление на феновете на Димитър Талев) град Преспа днес не съществува. Най-доброто предположение гласи, че така се е казвал крепостта от остров „Св. Ахил“, която Самуил превърнал в своя резиденция вероятно към 981 г.
И така, да минем към самия остров. След като преминете между двете езера ще видите отклонение за него. То всъщност води до един паркинг. На острова автомобили не се
допускат. От паркинга започва дълъг понтонен мост, който е построен наскоро (през 2002, май) от гръцкото правителство, за да имат жителите на тази малка суша постоянна връзка с околните селища. Преди това на острова се е стигало само с лодки - така наречените
плави. до острова се ходи около 15 минути. Самият той се счита от местните за свято място. Най-големият му изследовател - професер Николаос Муцопулос счита, че тук черкви е имало още от римско време, а някои изследователи предполагат, че там е била една от седемте големи базилики, които Борис е построил след Покръстването на България, за да се утвърди новата вяра. Всички местни и до сега почитат празника на Св. Ахил -15. май. той ебил Лариски ерпископ от 4. век и мощите му днес се пазят в родния му град. По времето на самуил на острова е имало здрави крепостни стени, до които е водил насип, чийто път днес следва потонният мост. По-късно „Св. Ахил“ е станал свещен център. На острова е имало 12 църкви, затова поверието гласи, че на него не трябва да има повече от 11 къщи - за да може църквите да са повече от къщите. Днес там живее 1 семейство от смесен произход, които държат кръчма (с възможности за хотелско настаняване?), няколко кози, кокошки и крави, чието присъстви личи по целия остров (познайте как и внимавайте!).
Още щом стъпите на острова ще видите карта, която ще ви ориентира как се стига да базиликата и до останалите църкви (повечето са или в руини, или заключени, или твърде нови; единствената интересна е манастирът на „Св. Богородица“, но за него после). Когато подминете хълмчето ще видите да се извисява и нейната снага - засегната от времето, но все още величествена:
В нея освен изтритите стенописи в олтарната апсида, които са отчасти пренесени в Лерин и изобразяват епископите на българската църква от 10. век, ще откриете и три гроба в дясната част. Най-далечният е т. нар. гроб В (или на гръцки - Гама), където е бил погребан цар Самуил:
Самата базилика показва, че е царска сграда: с величествеността си, коят не е загубила дори след толкова разрушения. А изгледът през олтарните прозорци е невероятен - водите на езерото и планините отзад. За наш огромен късмет в деня на нашето пътуване се случи да има и сбор на местните. Оказа се, че те говорят на смесен българо-гръцко-албански, но етнически май се числяха повече към последната група...
Но най-любимата ми част от посещението на острова обаче беше изкачването на билото на острова. Гледката от всички страни е страхотна:
В тази снимка виждам да присъстват всички сезони, а хорото ми напомня за безкрайния кръг на времето и вселената: мистичността на мястото наистина ме накара да се почувствам близък, слят с него. Видът на езерото, особено в късна есен или ранна пролет, когато всичко е зелено е уникален. Той не може да се опише, трябва да се усети.
Какво още може да правите наоколо? Ами - да обядвате в кръчмата на острова, да посетите изоставения манастир „Св. Богородица“ от 16. век, който се намира на другия му край (хващате пътеката от базиликата и ходите 1-2 км.). Това място също е невероятно с изключителните си стенописи и особено с иконата „Св. Богородица Порфирна“ над входа си - предполага се, че това е била иконата-защитница на Самуиловата столица. NB: за да влезете в църкквата просто махнете резето, но после го сложете отново, за да не влизат животни!
След като напуснете острова може да си купите боб и различни сладка от няколко каравани и да посетите село Св. Герман (Άγιος Γέρμανος), което се намира към Голямото езеро (табели има). За съжаление не съм бил в това село. Но винаги има и друг път! То е кръстено на патриарха от времето на Самуил и в него има църква със запазена иконопис, както и квартири за нощуване. За съжаление не можете да преминето в Македония оттам, защото няма граничен пункт, което е много жалко за туристическия потенциал на региона. дано бъдещето да види една по-благоприатна обстановка в региона.
След заминаването ми от острова за последен път се насладих на страхотната панорама:
и когато се качих в автобуса веднага чух Rainbow Blues на Blackmore's Night - и до днес асоциирам песента с това място и с това пътуване:
http://www.youtube.com/watch?v=EAG39_iQ0JA.
На връщане последва едно дълго пътуване до София, което завърши в 23.30. Но имаше защо! Мястото, което Самуил е избрал наистина е уникално - закътано, приканващо, истински свято. и най-вече - твърде красиво.
Повече информация за историята на острова и проучването на базиликата в книгата на 
професор Николаос Муцопулос „Базиликата „Свети Ахилий“ в Преспа“. Понякога екземпляр може да се намери в кръчмата на острова - струва 20€. Ето библиографска справка и снимка на корицата:Муцопулос, Н.
Базиликата „Св. Ахилий“ в Преспа. Изд. „Вион“, Пловдив, 2008. ISBN: 978-954-9501-73-5.
